Иона и отвъд II

Как е станало така, че гълъбът е станал символ на мира? Ами възглавницата? Тя има повече пера от гълъба и няма остър клюн.

Deep Thoughts

–    Днес няма да говорим – каза Анелия – няма да готвим, няма да рисуваме, няма да ходим никъде. Днес е много важен ден.
–    Какво му е важното?
–    Ще ти дам нещо.

Тя плъзна ръка в джоба на палтото си и безшумно измъкна оттам малък пакет. Кафява амбалажна хартия, овързана накръст с канап. Бавно го постави на масата.

–    Това е за теб.
–    Какво е?
–    Виж сам.

Малко несръчно скъсах канапа и развих хартията. Бяха поне десет пласта, докато се показа малка глинена делвичка, не по-голяма от кибритена кутийка. Гърлото й беше запечатано с нещо подобно на восък, отдавана изгубило цвета си.

–    Изглежда старо – казах аз.
–    Много старо е – каза тя. От нейните уста това прозвуча стряскащо. Погледнах я и наистина се стреснах. Тя гледаше делвичката в ръцете ми с благоговение!
–    Кажи какво има вътре!
–    Слушай ме сега внимателно. Няма да ти кажа какво има вътре. Сам трябва да разбереш. Освен това, сам трябва да решиш какво да правиш с него. Ще се върна след час.

Чух как вратата се затвори след нея, но не вдигнах поглед от глиненото нещо в шепата си. Обля ме студена пот. Това беше някакъв изпит. Що за зен-щуротии? Няма да ти кажа, сам трябва да решиш… Негодувах, но нещо в мен вече бе започнало да разбира. От мен се очакваше важен избор, който трябваше да направя сам.

Така… Малък керамичен съд, очевидно антика. Старателно запечатан, значи вътре има нещо. Дали пък от мен не се очаква да се откажа да разбирам? Дали най-адекватният жест в случая не би бил най-абсурдния – например, да хвърля делвичката през прозореца; един вид – знам, че нищо не знам? Изкуших се много от привидното очарование от спонтанността на този сценарий, но забелязах, че пулсът ми е учестен, дишах на пресекулки – изобщо, реших да не се доверявам на моментното си състояние. Разчистих масата от парчетата амбалажна хартия и канапа, сложих делвичката в средата, седнах срещу нея и затворих очи. Така. Имам цял час.

Първото нещо, което започнах да осъзнавам беше, че от разглеждане и размисъл над делвичката нямаше да има никаква полза. Очевидно от мен не се очакваше да извлека някакво рационално познание. Датировка, произход… Без техника и познания по археология (нямах нито едно от тия неща) нищо нямаше да разбера. Тук някъде ми проблесна, че първият избор беше дали да захвърля анелиния подарък или да го запазя. От този момент нататък пътищата се нарояваха и само един беше правилен. Чувствах се като мравка в лабиринт. Какви ли сили ме гледаха сега отгоре?

Трябва да отворя делвичката, помислих си спокойно. Печатът беше стар, сигурно беше сложен още при изработването на съдчето, което означаваше, че и следващата стъпка от алгоритъма на избора ми щеше да бъде необратима. Заповядах си да не си представям какво може да има вътре, постлах едно парче от амбалажната хартия и зачовърках внимателно печата.

Восъкът (ако това беше восък) се оказа много твърд, но в крайна сметка се натроши и успях да измъкна от гърлото на делвичката безформена тапа от същото вещество. Обърнах я върху чистата хартия и от нея със шумолене се посипа кафеникав прах – много фин, с обем колкото напръстник. Чукнах гърлото на делвичката два-три пъти по масата, но това беше всичко. Освен праха, който стоеше пред мен в мъничка кафява купчинка, в старата глинена кутийка нямаше нищо.

Нямаше как да разбера какво представлява този прах. Но той беше пред мен и трябваше да реша какво да правя с него. Пак ме налегнаха източните импулси – да отворя прозореца и да разпилея праха над града. So what? Това щеше да е връщане в изходната точка.

Налях си вода от чешмата и почнах да пия на малки глътки, като не свалях поглед от купчинката безличен прахоляк. Не бива да го хвърлям. Не мога и да го върна, защото строших печата. Не мога да разбера какво е. Нищо не може да се прави с прах.

«Не мога» и «не бива» запрепускаха из мозъка ми в кръг като конници, които отброяваха минутите. Не знам колко съм стоял така, прав, облегнат на стената, с чаша в ръка и с изцъклен поглед. Отговорът беше някъде в мен, а жестът, който Анелия очакваше от мен, със сигурност беше прост и прозирен, единствено възможен и спасителен.

В чашата бяха останали два пръста вода. Въздъхнах и за пръв път от началото на това упражнение си представих предназначението на делвичката. Шишенце с лекарство. Жестът, който ръцете ми сами извършиха след това, беше скандален в своята простота – изсипах праха в чашата и изпих това, което се получи. Край. Имах отговор за Анелия.

Нейното присъствие се изви като вихрушка около мен, после тя ме погледна с тържествуващи очи и вече знаех, че отговорът й допада. «Правилно», прошепна тя в двете ми уши едновременно, хвана ме за ръка и каза: «Нека съкратим историята» – и в следващия мих вече знаех.

Видях водна шир и ветрове, които я браздяха с родителска нежност. Нещо си беше отишло безвъзвратно и стихиите се носеха над водата и говореха една с друга. Имаше и други, които ги слушаха – началствата, властите, господствата и престолите ми се привидяха като безплътни присъствия с невъобразима мощ, но топли и нежни един към друг.

Беше времето на Потопа. Водите се бяха успокоили. Един грубо скован кораб със странна форма се полюшваше над вълните, на палубата стоеше човек с угрижено лице и се взираше ту надолу към дълбините, сякаш търсеше сенките на погълнатите градове, ту към хоризонта, сякаш очакваше нещо. Дали усещаше безплътните сили около себе си? Устните му се движеха в молитва. Малка птица с капчици вода по крилата кацна на рамото му, уморена. Разроши перца, за да се изсуши и притихна.

Ной и гълъбът – човекът и това, което бе останало от живото творение, в търсене на ново начало.

После анелиният филм се завъртя на бързи обороти, картината се замъгли, но след малко видях мъртвата вече птица, заобиколена от невидими ангелски чинове. Трупът й пламна със синкав и краткотраен пламък и след миг от нея беше останала само белезникава пепел, която разпознах с благоговение. Бях изпил праха от същия онзи гълъб, който беше известил на Ной изгрева на новия му живот; гълъбът, който беше донесъл маслиновата клонка.

– Достигай до съня на тази книга внимателно и бавно, на подстъпи. – каза Анелия – Помисли си за майка, която е загубила детето си и сутрин се буди с вкуса му върху устните си. Нека и с тебе бъде така.