Иона и отвъд I

Няма да се изненадам, ако някой ден рибари хванат голяма риба и я разпорят, и намерят вътре цял човек; после да разрежат човека и в него да намерят една малка риба. Но в малката риба няма да има малък човек, понеже би бил много малък. Но пак може да има нещо – някоя малка кукла, някое Барби, нещо от този сорт…

Deep Thoughts

Рибата с точка в средата дълго време била смятана за разновидност на древния християнски символ Ихтис (ἰχθύς – съкращението «Иисус Христос, Син Божи, Спасител»), което на гръцки ще рече «риба». Точката, смятана за представляваща окото на рибата, твърде често се изобразява в средата на тялото й, а понякога дори в задната й част – на едно смущаващо и необичайно място.

Дали всъщност неизвестните художници, дълбаещи този символ по стените на катакомби и гробници, не са искали да изобразят кит с погълнат от него човек? Сигурно е, че Ихтис от този род е бил един от символите на едно средновековно братство, възникнало в пристанищните градове на Средиземноморието. Било известно с различни имена – «Немият орден», «Братството на прилива», а връзката му с пророк Иона и китовете била нещо като тайно учение за посветените. Един английски антрополог, изучаващ католическото монашество в Южна Италия, попада на устни сведения за ордена от местни рибари. Дълбоко впечатлен, той пише:

***
За мен гледката на манастир на брега на океана винаги е била една от най-символичните картини, които мога да си представя. Човешко поселище, смирено стъпило на ръба на огромната бездна, сякаш загледано в необхватната безкрайност, на граничната бразда между два свята, в опит да ги примири. Зад манастира е целият познат ми свят – със суетнята, болките и радостите, болезнено преплетените човешки съдби, ражданията и смъртите на милиони хора; снежните върхове и джунглите на тропика; смяната на сезоните, часовете и минутите – цялото онова препускащо битие, впримчено в собствената си протяжност и пречупено през малките цветни стъкълца на обитаващите го живи души.

Пред мен е Океана, натежал от смисъл за вечност и безкрайност. Едва ли има по-силна неръкотворна икона на Бога от океана, говорещ така пряко за Създателя си. Едва ли има гледка по-религиозна от спокойната водна повърхност.

Първите монаси по тези места – строителите на манастира – сигурно дълго време са се взирали в океана, преди да започнат да строят. Навярно са бродили замислено по пясъчната ивица, хвърляли са храна на кресливите чайки, напрегнато са оглеждали белите варовикови скали, избирайки най-доброто място за бъдещата постройка. Сутрин са посрещали изгрева на мъгливия бряг, вплитайки утренните си молитви в плисъка на вълните. Опитали са се да обживеят това място, преди да го осветят и превърнат в свой дом. За тях строежът е бил акт на вяра; искали са да накарат пейзажа да заговори за Бога без думи, без да го докосват. Присъствието им трябвало да бъде почти призрачно. Така и станало – манастирът бил построен в безмълвие, всеки камък бил полаган със свещенодействен жест. Погледнато отдалеч, бялото здание прилича на чайка с неясни очертания – като небрежно мацване на четката на фона на пастелната зеленина, като белезникава прашинка в окото на залива. Архитектурата на смирението диктувала: “Изчезни, разтвори се, смири се и отстъпи пред красотата на Творението!”

Странно ли е тогава, че Тишината станала неизменен спътник и духовен пристан за тези монаси? С годините обетът за безмълвие се превърнал в техен отличителен белег. И в лодка, в която отплували от думите – от всички думи на този свят. Понякога се връщали от безмълвието, но не за да говорят – те не проронвали и звук – а само за да опишат на хартия с перо от чайка своите митарства в исихията на прилива. Странни били тези писания, от тях веел морския бриз, миришело на водорасли и богословието им било пропито с океанска мъдрост – необятна, дълбока и солена.

Започнали да наричат манастира “Манастир на глухонемите”. Глухи и неми отблизо и далеч започнали да се стичат в този безлюден край, за да участват в богослуженията на братята. Всички молитви, обряди и тайнства били извършвани на открито, в пълно мълчание, на езика на глухонемите. От малкия параклис на манастира в безмълвна процесия били изнасяни иконите и сребърната утвар. Всичко било внимателно подреждано пред лицето на океана и в посока на изгряващото слънце – направо на влажните скали. Заливът ставал храм, небето – купол, а вълните отмервали като камбани ритъма на немите молитви. Воден прах от разбиващите се вълни се кондензирал върху иконите и солени капки като сълзи се стичали по лицата на Спасителя и светиите. Пресъществените Тяло и Кръв Христови имали също солен вкус, като истински плът и кръв. Богомолците и свещеникът пеели, но не с дробове и устни, а с ръце и очи. Всяко движение било молитва, която съединявала хората в едно многооко, многоръко същество, съкрушено коленичещо при всяко “Господи, помилуй!” и долавящо сред повеите на бриза ангелските славословия на Небесната Църква.

“Четенето” на Псалмите най-много приличало на танц – с многобройните покайни поклони, обръщанията към четирите посоки на света и движенията на ръцете, предаващи на езика на немите дословното съдържание. Всички следвали свещеника в този литургиен танц и с течение на времето той станал единственото изразно средство на монашеския живот в залива. Така от литургията за глухонеми, отслужвана преди повече от двеста години на пустия бряг, се родила една от най-оригиналните монашески практики.
***

Мълчанието и нямата меса обаче били само външната страна на ордена. Всъщност, това били мъже, които копнеели за неподправена и буквална Ионова опитност – поглъщане от морско чудовище. Те живеели на брега, наблюдавали непрекъснато морето – но не в молитвено съзерцание на безкрайността, а в напрегнато внимание да зърнат «играещия в дълбините Левиатан». После се качвали като моряци на някой кораб и търсели сгоден случай да бъдат погълнати. Моретата и океаните по това време изглежда гъмжели от подобни чудовища, съдейки по многобройните гравюри и записани свидетелства.

Тези свидетелства добиват особена важност през 19 век, когато точните науки бележат разцвет. Мнозина сериозни хора започват да се занимават с критика на Библията и повечето библейски истории, в това число и приключението на Иона, биват обявени за мит и измислица. Долу-горе по същото време почти пресъхват свидетелствата за забелязани в морето чудовища.

В западноевропейски източници от онова време обаче е запазена достоверната история на някой си James Bartley, английски моряк от китоловния кораб Star of the East (Източна звезда). През 1891 г, недалеч от Фолклендските острови в Южния Атлантик, неговият кораб преследва 25-метров кашалот с тегло 80 тона. Бартли, заедно с други моряци, се спускат с малки лодки, с които се приближават до кита. Успяват да изстрелят двуметровия харпун, но раненият кашалот обръща с опашка една от лодките. Моряците от другите лодки успяват да доубият чудовището, но не успяват да открият Бартли и още един моряк от преобърната лодка. Решават, че двамата са загинали.

Изкормването на кашалота отнема на екипажа цялата следваща нощ. На сутринта стомахът е изваден и качен на палубата с помощта на подемно устройство. В този момент моряците забелязват в стомаха някакво движение, разпорват го и намират вътре Бартли – в безсъзнание, но жив.

Заливат моряка с морска вода и той се събужда. Но – по думите на M. de Parville, научен редактор в списание Journal des Debat и автор на статията – «разумът му не бил ясен и още седмица Бартли прекарал в каютата на капитана, където се държал като умопомрачен – курсивът мой, авт.».

Дали това е последното свидетелство за Братството на прилива и дали Бартли не е търсел просто своя кит? Това едва ли ще разберем със сигурност, но тогавашните богослови охотно обявяват Бартли за «втори Иона» и до днес тази история се посочва като силен аргумент в полза на буквалното библейско тълкуване.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

fourteen − seven =