Страх

Образът на бащата, който препуска през тъмната гора с умиращото от страх дете до себе си, ме очарова, когато бях на 18 години. Поемата на Гьоте Erlkoenig е като сън – необяснима и убедителна като всеки сън. Разказът, написан по сюжета от поемата, е от 1988 г.

Wer reitet so spat durch Nacht und Wind?

Es ist der Vater mit seinem Kind…*

Гьоте, „Горски цар”

Тъжно проскърцват колелата на стария велосипед, звукът се смесва с нощните горски шумове в единна и странна музика. Изпод изтърканите гуми отвреме-навреме с пукот изхвърчават встрани малки камъчета и леко тупват в меката трева. При всяко друсване звънецът на кормилото нежно дрънва, сякаш иска да каже на задрямалото момче: „Хей, ти! Събуди се! Дзън! Ще паднеш от колелото.. Дзън-н-н…”

Не, момчето няма да падне от малката предна седалка – баща му здраво го е прегърнал с едната си ръка през гърдите и го е притиснал към себе си. С другата ръка той държи кормилото и направлява велосипеда след светлия жълтеникав кръг от малкия фар. Кръгът се плъзга по каменистия път, за секунда осветява всяко камъче, виждат се вкаменени малки нощни твари с разтревожени пипалца – сякаш някой е плиснал кофа дневна светлина върху студения асфалт и тя е потекла надолу по пътя – самотна, залутана, съпровождана от ритмичното проскърцване на педалите…

***

Момчето трепна и отвори очи. Горе в небето луната се търкаляше заедно с тях и сякаш леко се отласкваше от върховете на смълчаните борове.

Изведнъж момчето разбра, че не са сами. Някой, скрит в тъмнината, ги гледаше и безшумно се промъкваше след тях. Един невидим и лош Някой.

Звънецът дрънна и звукът му, дотогава унасящ, сега накара момчето да трепне.

– Събуди ли се? – гласът на баща му прозвуча някак нелепо в тази самотна гора. Мъжът усети това и се покашля. – Остана още малко.

 

Известно време пътуваха в тишина.

Първо се обади момчето.

–Татко? Какво беше това?
–Нищо не чух.
–Ето пак!
–Сигурно е от вятъра.
–Но сега няма вятър, татко, няма никакъв вятър!
–Тогава някое животинче. Не се безпокой. Опитай се да заспиш.

Да заспи… То затвори очи, но напрегнатия му слух долови леко изпращяване отляво. Момчето бързо вдигна глава и в крайпътния храсталак видя… две огромни светещи очи! За миг гърлото му пресъхна, ръцете му се вледениха.

–Татко! – изхриптя то. Мъжът въртеше педалите, без да намялява темпото.
–Какво има?
–Там… – момчето посочи назад.

Баща му извърна глава. Не толкова да погледне, колкото да го успокои.

–Там няма нищо.
–Има! – почти изкреща момчето. – Карай бързо! То ще ни настигне!
–Хайде, стига де. Уж си вече голям, а то…

Момчето трепереше.

Горският покой беше изчезнал. Тишината бе нападната от бързи и леки шумове, които изпълниха нощния въздух. Мъжът въртеше педалите все така равномерно, без да обръща внимание на друго, освен на бягащия светъл кръг пред велосипеда.

И тогава момчето чу гласа.

Шумоленето на листата на дъбовете, едва доловимото свистене на въздуха в боровите иглички, стъпките на стотици малки нощни животни по окапалата шума – всичко се смеси в един шепот – толкова тих, че не можеше да се разбере какво казва.

Но нощните звуци образуваха думи, думите – изречения – и момчето замръзна като струна, готова да затрепти при най-лекото докосване.

ХЕЙ, СЪНЛИВЕЦО, СЪБУДИ СЕ!

„Буден съм”, понечи да каже момчето, но го изпревариха.

СТРАХ ЛИ ТЕ Е ОТ МЕН?

Гласът беше мек, полу-мъжки, полу-женски, полу-детски, извиваше се глезено и сякаш всеки момент щеше да избухне в смях.

„Страх ме е, много ме е страх”, помисли си в отговор момчето и ужасено се притисна до баща си. Баща му, както и преди, не виждаше и не чуваше нищо.

–Татко?
–Престани.

ТОВА Е ДОБРЕ, каза гласът. А БАЩА СИ ГО ОСТАВИ, И БЕЗ ТОВА НЯМА ДА МЕ ЧУЕ.

„Защо?”

Гласът малко се забави.

ЗАЩОТО Е ПОРАСНАЛ.

„Ти… кой си?” – беше твърде уплашен, за да трепери и баща му помисли, че най-после е заспал.

АЗ СЪМ… пауза… ПРИЗРАК… нещо в момчето се пречупи. ДУХ… гласът сякаш търсеше точната дума… ЧУДОВИЩЕ… ТИ ТРЯБВА ДА СЕ СТРАХУВАШ.

„Аз…”

ТОВА Е МАЛКО. ТРЯБВА ДА СЕ УПЛАШИШ ДО СМЪРТ.

„Защо?”

ЗАЩОТО СЪМ ГЛАДЕН.

„Ще… ще ме изядеш ли?” – момчето се задъха от ужас, представяйки си как някаква ръка го грабва от седалката и го запраща в мрачните крайпътни храсти, как над него се надвисва кръвожадна паст…

–Татко, карай бързо… – с мъка промълви момчето и затвори очи. Баща му леко се усмихна и завъртя по-бързо педалите.

–Страх ли те е, Том?

Момчето не отговори.

***

СТРАХ ТЕ Е, СТРАХ ТЕ Е, СТРАХ ТЕ Е – повтаря гласът, изменил се до басово ръмжене. Ръмженето следва подрънкващия велосипед и изпълва нощта с присъствието си.

***

Във въздуха се чу нещо като мляскане.

СЕГА ЩЕ ТИ СЕ ПОКАЖА. ПОГЛЕДНИ НАПРЕД.

„Няма!”, помисли си Том. Но клепачите му сами се вдигнаха, а после очите му се разшириха. На около десетина метра пред велосипеда ги чакаше огромна зинала паст, висока колкото самите борове, с изплезен навън отвратителен син език, лъскави зъби и бездънно гърло. Нямаше тяло. Виждаше се само разтворената челюст, която ги очакваше.

Баща му беше сякаш сляп, той се взираше в мрака и отиваше право към проснатия лигав език, без да го забелязва.

„То ще ни погълне… ще умрем…” – мислите на момчето се накъсаха.

Том изгуби съзнание, но баща му не разбра това.

***

Пробуждането е бавно, мъчително, като след кошмар. В главата на Том още ехти сподавен вик, в устата му е останал горчив вкус. Нищо наоколо не е променено – луната все така наднича между върховете на боровете, звънецът все така ритмично подрънква, баща му върти педалите все така съсредоточено. Нощта е невероятно тиха, а горският път сякаш ще продължава до безкрай.

***

„А къде е чудовището?”, помисли си момчето. Спомни си раззиналата паст на пътя, но сега тя му се стори толкова далечна и нереална, че Том реши, че е сънувал. „Всичко е било само сън”, мислеше той и чувстваше как се успокоява, как му се иска да се отпусне и да заспи отново, този път спокойно. „Само сън. Един от онези глупави кошмари, когато спиш с отворени очи и ти се струва, че столът до леглото се хвърля върху теб, или пък изпод дюшека ти изпълзяват змии и се гърчат и увиват около теб, а ти се мяташ и потиш, и накрая мама те събужда и дълго те успокоява. Сънища, просто глупави сънища”.

ГРЕШИШ.

Отново този глас!

– Не-е-е! – неистовият писък разцепи плътната тишина и се втурна по всички посоки.

Мъжът на седалката се стресна, едва не изтърва кормилото. Велосипедът спря и тишината отново се стовари върху тях.

– Том?

Момчето бавно се извърна към баща си. Баща му видя лицето му на лунната светлина и се уплаши.

– Успокой се, Том! Аз съм тук. Ей сега ще си бъдем в къщи, ей сегичка. От какво се уплаши, момчето ми? Ех ти, Томас…

Колелата проскърцаха, велосипедът потегли – отначало бавно, сякаш неуверено, след това мъжът натисна педалите с всичка сила, старата верига се опъна до скъсване, звънецът дрънна уплашено и започна едно лудо надбягване с луната, нощта и страха.

ТУК ДОЙДОХА МОИ ПРИЯТЕЛИ. ТИ ТРЯБВА ДА СЕ СТРАХУВАШ МНОГО, МНОГО. НИЕ СМЕ ТУК, ОКОЛО ВАС И НЕ МОЖЕШ ДА НИ СЕ ИЗПЛЪЗНЕШ.

„Какво искате?”

СТРАХ. НИЕ СЕ ХРАНИМ С ЧОВЕШКИ СТРАХ. ТАКА Е БИЛО ОТ ПАМТИВЕКА.

Тогава Том разбра. Те се опитваха да го уплашат по всякакъв начин – изпращаха му кошмарни видения, докарваха го до лудост само с една цел – да го накарат да се страхува. Представи си как страхът, неговият страх, се разлива сред черната гора като пулсираща вълна, а странните невидими същества блажено се носят върху тази вълна и искат само едно – тя да стане още по-мощна.

Призраци, духове, вампири, таласъми, привидения. Хората са измислили толкова много имена за един-единствен вид създания, хранещи се с човешки страх.

„Паразити”, помисли си Том. „Паразити, чиято жертва са страхливците”.

О, ДА, НИЕ ОБИЧАМЕ СТРАХЛИВЦИТЕ. СМЕШНО, НАЛИ?

„Край. Не можете да ме уплашите вече. Изобщо не се опитвайте, няма смисъл”. Страхът го изтърва от лапите си и остана някъде далеч назад, проклинайки. Том понечи да се обърне към баща си и да му разкаже всичко.

Но баща му го нямаше на седалката. Вместо него там стоеше дрипав старец с оранжеви проскубани коси, вампирски зъби и сатанинска усмивка. С едната си ръка бе притиснал момчето към себе си. Том хвърли един бърз поглед към тази ръка и видя точно каквото очакваше – малки бели костици, свързани по неведом начин, без плът и кожа, огромни закривени мръсни нокти, стърчащи от самата кост.

Нова вълна от студена пот.

Това чудовище му беше познато.

– Сети ли се, Том? Позна ли ме, а? Това съм аз, Джак Удушвача, помниш ли? Колко пъти са те плашили с мене? Нали така си представяше стария Джак? – докато говореше, старецът се кривеше ужасно, от него се носеше отвратителна миризма на леш.

Том се замята в обятията на Удушвача, но костеливата ръка го държеше здраво.

– Страх ли те е? Страхуваш ли се, а?

СТРАХУВАЙ СЕ, ЗАДЪХВАЙ СЕ, УЖАСЯВАЙ СЕ, ГЪРЧИ СЕ, КРЕЩИ, ВЦЕПЕНЯВАЙ СЕ, УМИРАЙ ОТ СТРАХ, ПРИПАДАЙ ОТ УЖАС. ТАКА, ТАКА Е ДОБРЕ.

„Няма ли да свърши”, молеше се момчето.

ЩЕ СВЪРШИ, КОГАТО УМРЕШ. А ТОВА ЩЕ СТАНЕ СКОРО. ВИЖДАШ ЛИ ЛЕШОЯДИТЕ?

Да, там бяха – далечно ято бързи черни сенки, плясък на големи крила и вмирисани на мърша клюнове.

„Няма никакви лешояди”, разбра Том, „и този тук не е Джак Удушвача, а баща ми, моят баща, но на мен всичко така ми изглежда, защото…”

ЗАЩОТО СИ СТРАХЛИВЕЦ.

„Страхливец”, отекна в главата му.

***

КАКВО ОЩЕ? С КАКВО МОЖЕМ ДА ТЕ УПЛАШИМ, МОМЧЕ? КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ЗА НЯКОЯ ВЕЩИЦА? ЦЯЛО ЯТО ВЕЩИЦИ? ДУХОВЕ НА МЪРТВИ ХОРА? ДЯВОЛ? ДЪРВО С ОБЕСЕНИ ХОРА? ЧОВЕШКА ГЛАВА, ЗАБУЧЕНА НА КОЛ? ОГРОМЕН ПАЯК? СКЕЛЕТ, КОЙТО ГОВОРИ? НЕ, НАЙ-ДОБРЕ ЩЕ Е…

***

…и отново Страхът – разкъсващ и мъчителен, изсмукващ последните капчици съзнание от пищящото кълбо нерви, което доскоро се наричаше Том. „Лавина”, мярна се в главата му. „Расте от само себе си и няма начин да го спреш. Освен ако…”

„Дзън!”, подрънква звънецът. „Дзън-н-н!”

Капки пот, стичащи се по детските слепоочия. Водовъртеж от хрущящи блокове лед, смазващи всякакво проблясване на мисълта.

Гората е изчезнала. Баща му, велосипедът, пътят – всичко се е провалило сред преобръщащите се ледени блокове. Останал е само Страхът. И гласът, изпълнил целия свят:

ТОМ, СВЪРШИХМЕ. МОМЧЕ, ВСИЧКО СВЪРШИ.

***

– Том? – тихо го вика жената и лекичко го разтърсва.

– Остави го, заспал е – казва мъжът и внимателно сваля момчето от седалката. Разтревоженият глас на жената го сепва:

– Но той не спи! Виж, очите му са отворени! – гласът й се извисява до крясък – О, Том, момчето ми, какво ти е? Събуди се, чуваш ли?!

30.07.1988 г., Сливен

* Кой в мрака препуска на вихрен жребец?

Баща със невръстния свой младенец.

Притиска той крехкото детско телце

и нежно го топли до свойто сърце…

(прев. Григор Ленков)