писмата на Душевадеца от България

През 1942 г. Клайв Стейпълз Луис пише своите “Писма на Душевадеца”, които бързо се превръщат в класика на християнската литература на ХХ век. Написани с духовно проникновение и английско чувство за хумор, “Писмата” са интересни дори само като идеен похват – да се покажат духовните процеси в човека от гледна точка на един дявол. С това рисковано и непрепоръчително от догматична гледна точка начинание К. С. Луис се справя блестящо, без да изпада нито в “диаболизъм” (да разсъждава прекалено много за природата на дявола, в чието безспорно съществуване като христянин вярва), нито в психологизъм (неизбежно да преповтаря отколе известни истини за природата на греха). Луис поглежда преди всичко към Човека – с неговите слабости и с огромния му духовен потенциал – но през художествената призма на една обърната гледна точка. Ценностите пак са същите, но със сменени имена – естествено е Дяволът да нарича Бога “Врага”; от неговите уста всяко добро дело или добродетел се произнасят с еквивалента на нашия сарказъм или погнуса, а в “Писмата” на стария дявол до неопитния му племенник (отношенията чичо – племенник са архетипни за английската хумористична литература) чичото естествено ще поучава малкия как най-ефикасно да твори зло.Няма да крия, че “Писмата”, както и останалите произведения на Луис силно са повлияли религиозния ми избор в полза на християнството. И понеже считам писането на въображаеми писма между дяволи за потенциално неизчерпаем способ за саморефлексия (ако се провежда по метода “Луис”), си позволих да си отговоря сам на един такъв въпрос: Какво писмо би написал племенникът Wormwood на чичо си Screwtape, ако за известно време би поел ръководството на онзи специален отдел в Пъкъла, който се занимава с нашата страна?

от автора

Скъпи чичо,

Настоящото ми писмо беше замислено като рутинен отчет, каквито нашето подведомство редовно ти изпраща, но последните развития в поверения ми регион (малък сектор от полуострова, който човеците наричат Балкански), както и така ценената от мен роднинска връзка с Твоя мерзост, ме провокира да ти пиша като на чичо, а не като на началник. Нашата досегашна кореспонденция ме е обогатявала изключително много и мога с гордост да заявя, че се чувствам твой възпитаник. Като млад дявол се занимавах с отделни човешки души; сега ми е поверена администрацията на съблазняването в цял един регион. Назначението си дължа във висша степен на тебе, за което съм ти благодарен във вечността.

Наскоро в поверения ми сектор се смени политическия режим. Тези процеси се конктролират внимателно от отдел “Световна политика” и сигурно си запознат с тях, ако разлистваш отвреме-навреме сводките им. (Пълна скука от столетия насам!)

Знаеш, че върху човеците такива промени имат силно дестабилизиращо въздействие, което пък отваря възможности за нас да печелим нови души за Господаря. Използваме еднакво успешно както глуповатите надежди за бързо благополучие (да, да, старата неосъзната съблазън за рай там, на земята), и разочарованието, и фанатичната преданост към към идеи и личности, и депресията от “пропиления живот”, и разбитите илюзии на идеологиите, и отприщения страх със следващото го по петите насилие, и станалото внезапно възможно и привлекателно богатство – с една дума, всички оръжия от хилядолетния ни арсенал за борба с Врага. Дълго време моят отдел се беше занимавал изключително с поддържане на елементарна религиозна летаргия в населението – колегите от политическия и културния отдел си бяха свършили така добре работата, че не се изискваха особени усилия от наша страна; политическият режим и отслабената религиозна памет бяха стеснили Църквата до безопасни размери и бяха придали на видимата й страна непривлекателни и неразбираеми форми. Тук трябва да отворя една скоба и да ти напомня, че в моя регион трайно се е настанила не коя да е, а Онази Църква, която най-много мразим. Това обяснява защо моите предшественици, отговарящи за региона, са хвърлили толкова много усилия срещу нея. Постигнатият резултат – летаргията, за която споменах – разбира се, можеше само да ни радва, но сам разбираш, това са неустойчиви състояния, колкото и да ни се иска те да продължават вечно.

Оглавих отдела точно по времето, когато блажената летаргия беше свършила. Едва сега съзнавам огромната отговорност, която се е стоварила тогава на плещите ми. Налагаше се бързо да проведа организационни и методически реформи в ресорния отдел, за да сме адекватни на промяната в духовната реалност. Действах по-скоро по инстинкт, отколкото следвайки някаква логика, но сега, обръщайки се назад, виждам, че демонският ми усет ме е водил в правилна посока.

От наша гледна точка духовната картина на онзи народ до промяната напомняше на безцветно блато, а сега повърхността му се набразди, от всички посоки завеяха какви ли не идейни повеи, размърдаха се и най-долните подсъзнателни пластове на този колективен дух. Преобладаваха (и все още преобладават) отрицателните движения, свързани с неудовлетвореност и страдание. Ние обичаме тези движения, те са наша естествена храна, но хилядолетният ни опит в такива случаи ни кара да бъдем нащрек. Врагът неизменно използва динамиката на тези процеси, за да завоюва свои собствени позиции. Човешкото страдание, колкото и да ни се услажда, има това пренеприятно свойство рано или късно да насочва мислите на хората към Врага и Неговата Църква.

(Прощавай, скъпи ми чичо, че си позволявам – аз, неопитният младок – да те занимавам с разсъждения за азбучни истини, които при това съм научил от теб самия. Позволявам си да го правя, защото за мен това беше нова опитност – да се сблъсквам с Врага в открит двубой за цяла една нация! Бях развълнуван!)

В опиянението от мнимата си свобода колективният дух неизбежно щеше да стигне до въпроса за вярата и да си изгради трайно отношение към нея. Счетохме, че е изключително важно да сме подготвени за този момент и дори да го провокираме в правилната посока. Ако бяхме позволили на този дух (човеците го възприемат като обществено внимание или нещо от този сорт) да се люшне към Църквата в нейните истински измерения, Врагът щеше безспорно да се възползва от това. Ето защо предварително се подготвихме да насочим вниманието на хората към онези проекции на Църквата, които са най-малко важни (и опасни) за нас. Тук бяхме значително улеснени от факта, че този народ се беше оказал изключително плодовит в областта на битовата религиозност. Оставаше само – с помощта на медийния отдел – да я размахаме пред търсещия дух и да го убедим да се задоволи с нея. Засега това ни се удава блестящо. Вестниците, телевизията и радиото не пропускат да обявят поредния църковен празник и веднага след това засипват населението с безкрайни наставления какво се прави на празника – каква храна се приготвя, какви магии е желателно да се извършат и т. н. – все неща, които, за наша радост, нямат нищо общо с гласа на Църквата, макар да се представят точно за такива.

Ето ти един съвсем пресен пример: известен техен светски художник се зае да изписва стените на нова църква, построена с парите на … врачка! (С врачката работим отдавна и усилията на нашите контактни групи даваха отлични резултати). Нови църкви в тази страна почти не се строят (слава на Господаря!) и това начинание ни мобилизира да ангажираме голям брой служители от отдела за извличане на максимална полза за нас. (От теб, скъпи чичо, съм усвоил тази полезна способност – да използвам и най-благочестивото – пфу! – намерение в интерес на родното ни Пъкло). Около врачката събрахме голяма група люде, като при подбора се водехме от два критерия: 1) силно политическо или културно влияние и 2) нулеви познания и практика в областта на вярата. Получи се хубав обществен спектакъл, наситен с изкривени религиозни и църковни понятия, който обърка главите на много души и за който смятам, че отделът ни трябва да бъде специално награден. Колкото до художника, за който споменах, той се справи прекрасно с работата си. С него пък работехме с помощта на такива загнездили се в главите на съвременниците му понятия и ценности като “свобода на творческото мислене”, “полет на въображението”, “нетрадиционност”, “разчупване на канона” и още няколко такива (записал съм си ги някъде). Относно “разчупването”: да, представи си, те са изковали и този абсурден израз! Ще се учудиш колко много хора не разбират, че канонът е нещо, в което си или не си, но да си въобразяваш, че си способен да го чупиш… Та той е едно от страшните оръжия на Църквата, толкова осезаемо за нас! Впрочем, прощавай, че започнах тази неприятна тема.

В малката църквица ни се удаде да постигнем големи богохулства, с които не само печелим човешки души, но и се присмиваме на Врага – едно удоволствие, което рядко ни се дава в чист вид. Представи си например следната очарователна подробност: за прототип на архангел Михаил в иконостаса е използван лика на една земна жена! Въпросният архангел е изключително ненвиждана в Пъкъла персона и отделът ни тънеше в блажено злорадство седмици наред по този повод. Любопитен съм да видя изражението на онзи художник, ако му се удаде да зърне Михаил в целия му непоносим за нас блясък. Е, и това ще стане един ден, но за промяна в творческите му концепции ще е твърде късно, струва ми се.

Скъпи чичо, тук е мястото да похваля пред теб колегите от отдел “Работа с медиите”. Отделът е сравнително нов, но веднага си личи, че работят професионално. В тамошните вестници врачката-църквостроителка беше обявена за светица (в отдела се почерпихме по случай новото богохулство), а общественият интерес към нея и досега се поддържа постоянно висок. Колегите проявиха гъвкавост, като използваха и доразвиха идеята за светостта й, като я накараха да “кръщава” младенци и да “венчава” двойки. По последни наши данни всичко това е допринесло изключително много за размиване и обезсилване на понятието “святост” в главите на нейните сънародници – един успех на медиийния отдел, който тепърва ще ни радва с богати плодове.

Твой
Wormwood

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

2 Отговори

  1. Хубаво е , че някои хора са зраво стъпили на земята и имат способността да различават фалшивото от истинското и божественото от “спиритическото” ново верую на нашия християнски??? народ. Интересен сайт- ще го чета с удоволствие.

  2. Yassen каза:

    Великолепно.

    В друга своя книга учи, Люис учи, че дяволът винаги ни представя изкушенията си като противоположни двойки и ни насърчава да сметнем едната за по-лоша от другата. Така, колкото повече се отдалечаваме от едната, толкова по-близо се озоваваме до другата.

    С канонът трябва да се внимава. Част от него е счупен преди 2010 години и представлява остатъци от езичество.

    Бъдете все така одухотворен!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

20 + one =