Звезда пелинова

Орденът на космическото монашество, избрал странното име “Звезда пелинова”[1] възникна непосредствено след периода на бурно развитие на космическите технологии и за кратко време се превърна в притегателен център за много младежи, избрали пътя на доброволното отшелничество и строг аскетизъм. Съчетаващ по неповторим начин призива за святост с импулса за проникване в неизвестното, орденът бързо изгради верига от манастири-сателити на геостационарна орбита, където ново поколение монаси се приучваха да живеят в условия на безтегловност и се подготвяха за следващата, още по-висока монашеска степен – космопилигримията, или космическото поклоничество.

Зад символиката на името на ордена се крие до голяма степен и философията му. Звездата (обозначаваща космическата отдалеченост на тези общности) е пелинова, горчива, както е горчива чашата на изпитанията, приготвена за тези смели мъже. Същевременно самата форма на отшелничество придаваше космически измерения на аскезата въобще, като път през небесните сфери към самия Бог. Верни на традиционните монашески практики, космическите монаси развиха оригинална литература и откриха забележителни нови аскетични технологии.

Корабът-манастир “Via Christi”, където пиша тези редове, беше построен в доковете на Южноевропейския манастирски комплекс “Св. Тихон” и осветен лично от Негово Светейшество. Дворцовите интриги в американския императорски двор не попречиха на император Яков III да присъства на освещаването

Космизацията на религиозното съзнание даде невероятен тласък на малко занемарената по онова време теоретична теология. Геоцентризмът, лежащ в основата на астрономията и практически неоспорван от упадъка на Секуларния ред насам, получи нова интерпретация и се отдели в отделна схоластична дисциплина, занимаваща се изключително с теологичната интерпретация на астрономическата емпирика. Следвайки общото разделение на научните дисциплини[2], астродицеята се обособи като примат на астрономията и между двете най-после се установи хармония.

Пренасянето на монашеския живот в орбита и подготовката на монаси за космическо поклоничество възроди старите спорове относно възможните форми на живот, които монасите биха могли да срещнат по пътя си. Асоциирана преди всичко с т. нар. научна фантастика – популярен литературен жанр през късните Секуларни векове, експлоатиращ липсата на положително знание за Извънземието и проектиращ страховете и надеждите на тогавашното човечество в практически недостигаемите междузвездни пространства, тази проблематика неочаквано се оказа камък за препъване за много от апологетите на космическото монашество и дори се появиха мнения, че изнасянето на духовното в Космоса е акт на неподчинение и богохулство.

Разбира се, намериха се хора, които изградиха теоретичната основа на космическото поклоничество и разработиха детайлно въпроса за извънземните форми на живот. Един от най-изявените апологети на духовната космизация, Иоан Карпатски, дори постави началото на нов раздел на теоретичната теология – прогностичната теология или теофутурологията, използваща последните постижения на системното моделиране за разрешаване на още невъзникнали теологични проблеми. Първоначално усилията на теоретиците бяха съсредоточени върху формулиране на проблема, който се схващаше като опасността от нарушаване на теологичния принцип на антропоцентризма, предизвикано от евентуални емпирични данни за нечовешка разумна дейност. Сградата на теологията, грижливо изграждана толкова дълго и върху която се крепеше цялото ни общество, би могла сериозно да бъде разтърсена от подобни открития и силите на секуларизма биха могли отново да намерят благодатна почва. Ето какво пише Иоан Карпатски във въведението към класическия си трактат “Геоапология или против космомахите”:

“…Но казват ни: “Нима не е възможно Бог да е създал и други човеци, да е заселил с тях други светове и ние да не знаем за тях, мислейки, че сме единствените Му деца? Нима, ако срещнем подобни на нас разумни твари някъде в небесните пространства, това няма да срине в прах и пепел всичките ни убеждения, че, макар и невидимо и недоказуемо по методите на естествените науки, нашата планета все пак е средоточието на Вселената? И ако преди да започнем нашите пътешествия, ние осъзнаем тази опасност, няма ли да е знак на мъдрост и смирение, ако сами се откажем от тях?”

На тия неразумните отговарям: “Не и не!” Защо вие, с прехвалената си премъдрост, се боите от знанието? Не бяхте ли вие същите, които изгаряха хора на клади затова, че вярваха на очите си, а не на изкривената от глупост теология? Нима Бог ни е дал знанието, за да се откажем от него? Вярно е, че в невинността си Адам посегна именно към дървото на познанието, но не самия плод го порази, а неподчинението му. Нима ще отречете вековете на благословия, които Бог изля над човечеството именно чрез знанието – за земните и за Божиите неща?

Глупост ще бъде да се откажем от космическите пътешествия, само защото в Космоса може да срещнем неща, които да поставят вярата ни на изпитание. Но чуйте, братя: ако апостолите имаха вашите страхове, не биха и крачка направили извън Иерусалим и не биха прогласили вярата на света. Казвам ви, не трябва да се боите, а да вярвате; Господ няма да остави тия, които се надяват на Него – така ни е обещал, така и ще бъде. Не знаем какво ще срещнем Там, но ако се уповаваме на Него, вярата ни само ще укрепне и нищо няма да й надделее.”

Според Карпатски главните теоретични проблеми около извънземния разум са преди всичко в областта на сотирологията[3]. Ако се окаже, че съществуват и други твари, надарени с разум, това не би било особен проблем сам по себе си. Разумът не е абсолютното доказателство за богоподобие. Така човек може напълно да изгуби разума си, и въпреки всичко да запази образа и подобието Божие в себе си, защото то присъства по силата на принадлежността на всеки индивид към човешкия род. Как бихме разбрали, дали една хипотетична извънземна цивилизация има същия онтологичен статус като човека? Наличието на добре организирано общество, технологии и дори някакъв вид философстване не са достатъчни. Ако цивилизацията не притежава знанието за мисията на Христа и основните истини на вярата, то значи че не е получила Откровението. А щом й липсва Откровението, то тя не може да бъде наречена човешка и следователно мястото й е сред явленията на живата тварна природа – прекрасна като всяко Божие творение и заслужаваща почит и изследване, но стояща под битийния статус на човека, що се отнася до ролята й във великата симфония на Изкуплението (не са били създадени по Божи образ и подобие, не са познали Първородния грях, Христос не е бил разпнат за тях и Въплъщението не им е било разкрито).

Разбира се, оттук възникват невероятно много проблеми – например, следва ли да се предприемат опити да се съобщава Благата вест на такива цивилизации? До каква степен можем да считаме, че не притежават Откровението? Наличието на някаква, макар и съвсем чужда и езическа по нашите представи религия или религиозна практика не трябва ли да ни накара да се отнасяме с тях като с потенциални християни и да търсим начини на предадем Откровението в пълния му вид? Разработвайки всички тези проблеми един по един, Иоан Карпатски непрекъснато напомня на читателите си, че изграденият модел на среща между земната и чуждата цивилизация почива на идеята за минималното сходство (например и в двата случая цивилизацията се състои от индивиди, обхванати от някаква социална организация); ако това последното липсва при евентуалните ни бъдещи срещи, прогресивно се увеличава “коефициента на неразбиране” – тема, разработвана още от писателите-секуларисти преди няколко века. С увеличаване на коефициента на неразбиране един по един биха отпаднали и нашите главоболия – явлението “цивилизация” постепенно би се придвижило надолу по скалата за оценка на “човечността” и би попаднало в крайна сметка в областта на необяснимите природни явления, преставайки да бъде теологичен проблем.

Така накратко звучат основните принципи на теологичния подход към проблемите на Извънземието. Запазвайки ролята на homo sapiens като мяра на всички неща, Иоан Карпатски се превърна в апологет на космическите пътувания, а трактатът му и досега е любимо четиво на космическото монашество, независимо от вече малко остарелите си схващания.


[1]Откр. 8:11
[2]Става въпрос за двата типа познание, разграничавани още от древните – емпиричното и религиозно-теологичното. В Секуларните векове неясния статус на “естествените” спрямо “божествените” науки беше довел до задънена улица от неразрешими противоречия. В съвременната теория на познанието се приема модела, базиран на отношенията между примат и сюзерен, където ролята на примат се поема от богословските дисциплини. Типичен пример на такъв дисциплинарен тандем са астрономията и астродицеята. От емпиричния материал, събиран и систематизиран от астрономията и интерпретиран в космологически теории, не би могъл да се изведе директно принципа на геоцентризма, който е от по-висок порядък и почива на истините на вярата – следствие от първенствуващото място на човека във Вселената. Астрономията, следователно, се занимава с тварната страна на Космоса, докато астродицеята интерпретира емпириката и теориите й в съответствие с принципите на богопознанието.
[3]Дял от богословието, занимаващ се с въпросите на изкупителната мисия на Иисус Христос.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

five × five =