Как били наказани богохулниците
Веднъж имахме с трима братя – Авсений, Теофил и Диолит – беседа за това как се е умилостивил Господ през новозаветните времена и как вече не поразява враговете си с огън небесен, а търпеливо ги оставя да се покаят и поправят. Диолит и Теофил вдъхновено говориха за чудесата Господни, станали по наше време – за явленията, изцеленията и други чудни работи, за които бяхме слушали или видели със собствените си очи. Но никой не беше чул Господ да е наказал някого чрез чудо заради прегрешенията му; този род чудеса, с които така изобилства Писанието, в нашия век като че ли бяха престанали.
Тогава брат Авсений, стар монах от св. Ровоамовата школа, като ни слушаше дълго време, най-после каза:
– Чуйте, братя, да ви разкажа една история от наше време, пък тогава сами отсъдете дали Господ още наказва или не.
Тази история ми я разказа един достопочтен монах от Н-ския манастир. Той сам бил свидетел на събитията и аз му вярвам напълно.
Живеел в техния манастир старец-монах на име Амвросий – монах благочестив и безупречен във всяко отношение, известен между братята с молитвените и постническите си подвизи. Обитавал той малка килия, току пред портите на манастира и всяка вечер братята го виждали как стои коленичил и усърдно се моли, а светлинката от електрическото му кандилце никога не изгасвала.
В градчето, до което бил разположен манастирът, живеели петима младежи с разюздан нрав и буйна кръв, които не почитали нито бащини съвети, нито законите на благочестието. Често идвали те пред светата обител, палели огньове и пеели блудни песни, за да дразнят монасите, а най-вече брат Амвросий, който с величествената си и едновременно смирена осанка бил като трън в очите им. Много пъти ги смъмряли монасите, много пъти Амвросий кротко ги подканял да не смущават манастирския покой, но уви – лудите глави само се смеели и безразсъдно се подигравали.
Една нощ Амвросий както обикновено се молел усърдно. Молитвата му се издигала с лекота и цялото същество на Божия угодник трептяло от благодатна радост и благоговение пред Всевишния. В този момент на върховна молитвена наслада и напрегнато съзерцание, внезапно от тясното килийно прозорче заструила светлина, но не дневна, а някак бледо-синкава, като да не е от този свят. Сепнал се Амвросий, паднал ничком на земята и усилил молитвата, забравил за всичко, освен за Господа. Когато след малко повдигнал глава – що да види! – светлината изпълнила цялата килия, а горе, току под тавана, стои Ангел Божи и го гледа!
Разтуптяло се сърцето на стареца, казал си: „Нима и аз, убогият, се удостоих да зърна един от Ангелите Божии?“ Но не побързал да го поздрави, а му казал, както бил чел, че трябва да се казва в такива случаи: „Кой си ти и кой те праща?“ Опитен монах бил старецът и знаел, че понякога бесовете, за да прелъстят хората, се преструват на ангели и дори сам Сатанаил може да се явява като светъл ангел[1]. Затова, като се помолил вътрешно за прошка от Господа (в случай, че това бил Негов служител), го попитал така: „Кой си ти и кой те праща?“.
Светлото видение обаче нищо не отговорило на разтреперания старец – стояло си под тавана, излъчвало сияние и бавно размахвало крила. На вид било като човек, с неясни очертания и прозрачна плът.
Повторил и потретил въпроса си Амвросий, а ангелът все така мълчал и го гледал. Смутила се душата на монаха и започнал той да усеща, че нещо нередно става. Бързо отворил шкафчето си и извадил малък духоизпитвач[2], на големина колкото длан. Прекръстил се, насочил го към видението, натиснал бутона… И нищо – червеният лъч преминал през светлината, пронизал съществото, но нито му навредил, нито някаква промяна настъпила.
Викнал тогава с глас Амвросий: „Боже, защо изпитваш раба си!“ и се разплакал пред кандилото си. Тогава отвън, току пред прозорчето му, се чул сподавен смях. Изскочил бързо навън нещастния монах, и какво да види? – онези петима младежи докарали току пред килията му холографен проектор, включили го и прожектират образа на ангела през прозорчето! Надничали си един друг през раменете и се глумели с още уплашения Амвросий. Натъжил се старецът дотам, че даже сили да ги смъмри не му останали. А петимата прибрали машината си и, подигравателно имитирайки Амвросиевите вопли, си отишли в града.
Не мигнал старецът през оная нощ и, докато се молел за неразумните младежи, промълвил пред Господа: „Боже, понеже те се поглумиха не само с мен, но и с небесните Ти ангели, удостой ги да зърнат, поне за миг, само един от небесното Ти войнство, та да разберат каква сила има в него!“
И Господ чул молитвата на Амвросий. Когато младежите се върнали в града и отишли вкупом в дома на единия, за да продължат веселието си, внезапно в стаята, където били, светлината погаснала и една друга светлина блеснала посред тях. Вледенили се всички от преголям страх, а холографният проектор стоял на пода в средата на стаята. Тогава се явил истински Ангел, който изглеждал като висок мъж, от който струяла светлината и се усещала голяма сила. Ангелът бил вдигнал наметалото си, та лицето му било покрито.
Първо отишъл до машината, докоснал я само и тя за миг се стопила и изпарила. После се приближил до един от младежите и свалил наметалото си, та оня видял лицето му. Същото направил и с останалите. Нищо не издумал – само им открил лицето си, а после изчезнал пред очите им.
Всички ония младежи в оная нощ изгубили разсъдъка си в момента, в който видели лицето на Божия пратеник, с изключение на един от тях, който полудял малко по-късно, колкото да успее да разкаже какво се е случило. Толкова страшна била славата Небесна за очите на грешниците.
За този случай се разчуло, на мястото идвали братя от манастири-лаборатории, за да вземат проби от разтопената машина за благочестиви изследвания. После, когато публикували резултатите, се оказало, че нямало нито човешка, нито друга земна сила, която да може да причини такова унищожение; само Огън Небесен, който е ангелско въоръжение, може да стопи и изпари метала за част от секундата, като при това запази хората наоколо невредими.
А умствената болест на младежите била такава: и петимата онемели и останали несвестни до края на живота си. Така строго Бог наказал ония, които не се посвенили дори от белите коси на един Божи служител.
