Балкански дневници – Македония (2004)

map14 юли 2004 г.

София – Скопие: 222 км

Тръгваме от София сутринта.

Докато карам към Младост, откъдето ще взема Пенко, моя спътник, ме обзема съмнение дали двамата сме най-подходящи за събиране на независими впечатления от Македония. Прекалено много исторически багаж влечем след себе си като българи, за да имаме истински аутсайдерски поглед върху тази страна. Този въпрос се върти около главата ми като оса, докато пътят се вие през Кюстендил към Гюешево.

Другото ми опасение е чисто психологическо – трудно ми е да си представя да прекарам няколко дни в пътуване с практически непознат човек. Познавам Пенко бегло и ме гложди смътна тревога, че към края на пътуването ще се изнервим един от друг до крайност. Аз поне си признавам, че трудно понасям каквито и да било спътници – познавам себе си като саможив човек, обичам да пътувам и изобщо да правя неща сам. Принудителната близост с друг човек в ситуация, която предполага приключенска нагласа и размисъл, ме натоварва с опасения, че цялата работа ще бъде един голям и досаден провал. Следващите четири дни обаче ме опровергават напълно.

На границата…

… за пореден път (трети!) нашите митничари ми заявяват, че документите ми не са редовни. Карам служебна кола, за която им представям пълномощно, но (както си знам от преди), понеже не е нотариално заверено, не го признават. И не искат да ме пуснат. И отново, както преди няколко месеца, го удрям на молби и позовавания на други мои пътувания, когато това не е било проблем. След дълго хъмкане българският митничар ме пуска, като преди това тържествено обещавам, че следващия път непременно… и т.н.. Отбелязвам си наум, че може би това е последния път, когато ми се разминава.

Македонският митничар ме предупреждава, че анти-радарите в Македония са забранени. «Ке си имаш проблеми». Свалям любимото си животоспасяващо устройство с неохота.

По пътя за Скопие…

…Пенко, който за пръв път излиза извън България (няколкото месеца работа в Щатите не се броят) започва да се впечатлява още от първите километри след границата. Разбира се, коментираме забавните (за нас) надписи и билбордове и неизвестните пътни знаци (триъгълник с черна точка в средата? Това пък какво е? По-нататък срещаме същия знак, но вече с пояснителна табела под него: «Црна точка»; благодарим, всичко вече е ясно). По пътя непосредствено след границата няма никакво движение в продължение на много километри. Минаваме няколко села с подчертано западнал вид. Първата джамия, която скоро ни се изпречва, отприщва разговор за ситуацията с албанците, но все още не си даваме сметка за мащабите на това присъствие, докато не навлязохме по-навътре в страната и не започнахме малко по-добре да разбираме какво се случва в тази малка държава.

В Скопие…

…влизаме около обяд. Градът е шумен и душен, напомня една безкрайно ширнала се Обеля с елементи на Красно село. Разбира се, най-много ни занимават табелите с надписи, защото като цяло не се чувстваме в чужбина, а в една по-смешна България. Минувачите имат бедно излъчване, като у нас.

Ivitsa 2Първата ни среща е с Ивица Тодоров – мой стар познат, завършил богословие в България, понастоящем „професионален православен проповедник”, ако можете да си представите такова нещо. Чакаме се пред централния храм „Св. Климент Охридски” – причудлива конструкция, измислена от разкрепостени соц-архитекти, скъсали радикално както с канона, така и със собствения си здрав разум. За разговора сядаме в някакъв ресторант, където ядем сандвичи и слушаме дискретно приглушен македонски поп-фолк.

Ивица е човек, който е роден за мисионер – първо, гледа те право в очите, докато говори, и второ – не му пука от никакви авторитети, щом е сигурен, че е прав. Последните си години е посветил на Църквата – съзнателно, без героични пози и без да очаква нищо в замяна. Организирал е няколко групи в цялата страна, с които се среща периодично и говори за вярата си. Толкова е просто, мисля си, докато го слушам и отпивам бирата си („Скопско”. Рекламата звучи така: „Сакам Скопско”). Преди година имах възможност да видя една от неговите групи – бедни хора, събрани в бедна стаичка, но в очите им имаше нещо, което не съм виждал никъде другаде – вяра, надежда и любов от правилния вид и в точното съотношение, така че човек си тръгва от благодатната им компания с нещо повече от енергия – тръгва си с упование. На тези срещи говорят за Христос като за жива и истинска Личност; говорят за Църквата в нейните страховити измерения, говорят за това какво е да си християнин и какво е да не си християнин. Спомням си това възрожденско напрежение сред слушателите му, които бяха се вторачили в Ивица като в апостол, от чиито уста извират думи на вечен живот. Ивица разнася живата вода на Словото сред пресъхналата пустиня на Македонската църква.

Ивица (той е малко над 30-те, с подстригана брада) говори много за отчаянието. Не за своето собствено, макар да изглежда уморен и разочарован от нещо, което не иска да назовава, но се досещаме, че не му е лесно с „църковното ръководство”. Но отчаянието на сънародниците му сякаш го плаши истински. Изобщо, през целия ни престой хората не спираха да се оплакват – и бяха искрени, комай много по-истински от нас, превърналите хленча в изкуство, българи.

След всичко, което чухме от него, го обиквам още повече – този странен самотник, излъчващ хем тъга, хем светла радост – най-християнската амалгама от чувства, която познавам. Ивица има семейство и работи към Скопската архиепископия. Крепи го силното чувство за лична мисия, която пък идва от някаква (пак класически християнска) отговорност за всичко и за всички. Докато го чакахме пред храма, го видяхме как слиза от таксито, а един случаен минувач – възрастен мъж със сипаничаво лице – го видя, затича се към него и му раздруса така силно ръката, че беше ясно – ако бяха насаме, щеше сигурно да я целуне. Дочувам краткия им разговор: помниш ли ме, пита мъжа, бях на твоя лекция в манастира. Ивица се усмихва, опитва се да си спомни, но си признава честно, че не може – на тези срещи идват страшно много хора. В очите на човека се чете благодарност и някакво благоговейно преклонение пред авторитета на нашия приятел.

Една от темите на нашето пътуване е ситуацията с Македонската църква. След обявяването на независимостта на Република Македония от Югославия, църквата там започна един драматичен процес на еманципация от Сръбската православна църква, който за съжаление доведе до разкол. Македонската православна църква, самообявила се за автокефална, и до днес не е призната от останалите православни църкви, а един от нейните епископи (Йован) премина обратно към Сръбската патриаршия, обявявайки за канонична т. нар. Охридска архиепископия. Всичко това доведе до големи брожения в цялото общество. Македонската държава се стреми към създаване на самостоятелна национална църква (като част от един по-голям проект за национална еманципация) и Йован беше обявен за предател и сърбофил… В хаоса от политически мнения място за каноничната истина няма, а за смирение и здрав разум – още по-малко. Всичко това раздира немощното тяло на църквата – вярващите там и без това са малко, а сега са и болезнено разделени.

Skopie 2Ивица като че ли е опитомил някак отчаянието си, християнизирал го е, въцърковил го е – и то се е превърнало в една постоянна тъга за това какво може да бъде църквата в Македония и това какво е в момента. Най-голямата му болка е свързана с ролята на свещенството и епископата в живота на църквата. Разказва ни за премеждията си с „расоносците”, сиреч хората, които „професионално” някак представляват Църквата. Повечето от тях са вътрешно ангажирани единствено с комфорта на своето положение и приоритетната им грижа е статуквото, което им осигурява мирен и спокоен живот, да продължи безкрайно. „Звучи парадоксално, но нуждата им от запазване на статуквото”, казва Ивица, „е единственото, което може да ги тласне към някакво действие. Но това действие обикновено се изразява в това да пресекат движението на всичко, което би заплашило статуквото”. Самият Ивица наскоро е бил на практика изгонен от една от енориите, където е преподавал вероучение единствено поради факта, че групата, която се събирала да го слуша, се разраснала прекалено много и започнала да „смущава” свещениците с възможността да се превърне в осъзната група християни, които разбират същината на своето църковно стоене. Ивица бил обвинен в „неправилно преподаване на учението на Светата Православна Църква и – забележете! – Македонската православна църква – като че ли това са две различни неща. Приятелят ни показва писмата срещу него без гняв и без обида, отново с онази тъга и с една много искрена усмивка – не насмешка над слабостта на тези хора; усмивка, в която виждам прошка и предаване на волята Божия. Това, което го прави щастлив – защото той е един щастлив човек – е спокойната му съвест. Той е направил своя избор и е поел отговорност за него – и това бреме е леко.

В богословието на Ивица проблемът за разделението на МПЦ има доста периферно място. Опитвам се добросъвестно да разбера дали пък той не изтласква тази тема, тъй като е твърде болезнена за него, или наистина смята, че целият проблем с разделението е буря в чаша вода в сравнение с истинската задача, която е православната просвета на македонския народ. Струва ми се, че все пак е второто – и искрено се възхищавам от способността му да се абстрахира от всичко, което не зависи от него. Неговият избор е първо за Христос и за Неговото служение. Оттам нататък, казва Ивица, всички неща, които са отвъд моето ниво, оставям в ръцете на Бога и в ръцете на онези, от които тези неща зависят – и се опитвам да не мисля за тях. Това е особено увличаща еклесиология. Когато заговори за Църквата, брадатото му лице грейва, и Бога ми, виждам един човек, който обича Църквата от цялото си сърце – обича я дотам, че е отхвърлил изкушението да я припознае в тази или онази юрисдикция; за него Църквата Божия са вярващите и той смята, че би било вътрешен провал да позволим на въпроса за разделението и юрисдикционните проблеми на МПЦ да затъмнят нашата евангелска радост и нашата евангелска отговорност.

 

***

DSCF0615Следобедът на същия ден пристигаме в Матка – името на тази местност буди спонтанен и просташки смях у нас българите, но за македонците това звучи нещо като „мама”, „майчица” – защото местността е посветена на Св. Богородица. Мястото се намира непосредствено до града и е за скопчани това, което е Витоша за софиянци. Планината не е висока и очарованието на местността е в поредицата от изкуствени езера (водохранилищата на Скопие) в гънките на един мек и хладен хълмист масив, по дължината на който има няколко хотела, хижи и два манастира. За реката, която пълни язовира, ни разказват някаква заплетена легенда, в която участват Крали Марко и брат му, и която веднага забравяме. Това, което запомняме, са десетките табели, които забраняват – правенето на снимки, риболова и прочие опасни за държавата забавления. Ясно, вододайна зона. По тихите красиви брегове на язовира броди пазач, излязъл сякаш от български филм за колективизацията. Представете си нещо средно между пъдар, лесничей и пазач на паркинг, сложете му фуражка с някаква съмнителна кокарда, начервете му врата с коприва, турете му един стрък трева между зъбите, окичете му една пушка от Първата световна – и ще добиете някаква представа за човека, с който преговаряхме да пусне колата ни до туристическата хижа, в която трябваше да се настаним. Отвсякъде погледнато, не би трябвало да ни пуска отвъд бариерата – колата с българска регистрация (а България се разглежда като потенциална заплаха номер 1 за Македония), а в колата – около десет вида снимачна техника, разхвърляна по задната седалка. И въпреки това този страж на сигурността на Скопие, този ужас на шпионите-диверсанти и терористите-взриватели на язовирни стени, само се почеса по врата и замаха енергично с една ръка, докато с другата вдигаше страшната бариера – демек, давай, давай, че нямам време, дежурство имам да давам, не е шега работа.

В Матка сме в качеството си на участници в младежки православен лагер и се надяваме да си поговорим с бодрата смяна на Републиката. Вечерта новодошлите младежи се отпускат и нашите разговори се случват. Един след друг, заедно и поотделно, слушаме една и съща история – историята на един песимизъм.

Една от думите, които най-точно описват душевното състояние на младите македонци, сякаш е „безизходица” – не виждат светлина в края на тунела тези хора и това е. Чувстват се забравени от останалия свят, прецакани от всичките си съседи и ограбени от собствените си управници, като това последното е много страшно и намирисва силно на някаква родова обремененост – защото кажи-речи всички жители на тази страна се падат един на други роднини. И всички се знаят. „Президента ли, бе, знам го аз него, нали сме учили в едно училище” – такива реплики можеш да чуеш за всяка обществена фигура в Македония, което придава много интимен облик на обществения живот.

Skopie Old TownВ същото време Скопие се е превърнал в сегрегиран град – такова нещо не бях виждал и в Америка, а там сегрегацията си е толкова явна, че са почнали да я естетизират дори. През Скопие минава бразда, разделяща албанците от македонците – и разликата между двата града (защото всъщност това са два отделни града) е толкова голяма, че ако те спуснат със затворени очи в албанската част, няма никакъв начин да разбереш, че поне географски се намираш в славянска страна – надписите, миризмите, звуците, физиономиите и градската анти-естетика ти говорят за всичко друго от Бомбай до Тирана, но не и за Европа такава, каквато я знаем ние. Българинът неволно изпъчва снага, докато крачи из Скопие и усвоява някакво японско туристическо отношение към заобикалящия го пъстър свят – развива (абсолютно излишно според мен) внимание към етно-културния детайл, щрака с апарат неща, които спокойно би могъл да наблюдава в много по-едър мащаб и убедителни форми в споменатите вече квартали „Обеля” и „Красно село” в София. Разбира се, това последното не се отнася до албанските реалности – те са така специфични, че човек наистина трябва да ги усети с всичките си сетива вкупом, за да си изгради непосредствено отношение.

Самите македонци се чувстват силно застрашени в албанския квартал – озъртат се на всички страни и гледат да се махнат по-скоро. Там ставали убийства през ден (според нашите приятели), и полицията изобщо не смеела да се намесва. Албанците разбират самоуправлението си съвсем буквално.

15 юли 2004 г.

Скопие – Струга: 169 км

След една тежка комарена нощ поемаме за Струга. По пътя Пенко много пъти казва дълбокомислено „Красива страна е Македония” и ме кара да спирам, за да снима наистина красивите природни картини.

В Струга имаме уговорена среща с една емблематична фигура на Македонската църква – отец Стефан Санджакоски – духовник и известен техен интелектуалец. Преди това се срещаме с Димитри, още един познат, който учи тромпет в софийската Консерватория. С Димитри обядваме и опитваме да подходим като журналисти, но не ни се удава особено – човекът явно не е много по приказките, усмихва се, отговаря на въпросите, но кратко и без особена жар, или поне без такава жар, която ние сме си наумили да очакваме. Научаваме и първия си урок по журналистика – да не насилваш събеседника си. Аз поне го формулирах така, а професионалните журналисти сигурно си имат специален термин за това. Димитри е едър и много добродушен, като повечето едри хора. Разказва ни за църквата си в Струга – че хората са малко, че мнозина напускат града заради албанците, че младите не виждат смисъл да остават. И често-често повтаря – като отидем при отец Стефан, той ще ви обясни по-добре.

Така и става. При отеца отиваме всички заедно. Влизаме в голяма къща от типа, който може да се види в нашите села – три етажа, без особена архитектурна фантазия, от онези, които бащата строи за семействата на двамата си сина, а двамата стари живеят на първия етаж. В къщата на отец Стефан обаче живее само неговото семейство, което прави от тази банална селска къща съвсем европейски фамилен дом – с трапезария, всекидневна и всичко останало.

DSCF0679Стените на първия етаж, където ни приема отецът, са открай докрай запълнени с книги; различавам поне пет различни езика без македонския. Иконите, старите мебели и книгите създават една много светла атмосфера – изобщо, светлината като че ли изобилстваше в този дом, огласян от детски гласове и кухненски шумове, сред които ние направихме интервюто си. Някъде към средата на интервюто, когато отецът беше ни съвсем омаял със сладкодумието си, при нас дойде и тихомълком приседна жена му – седна при нас съвсем естествено и непринудено се заслуша в тихата реч на мъжа си. Децата също бяха притихнали в съседната стая, следобедното слънце изпълваше стаята – и си дадох сметка, че така добре не се бях чувствал в човешка компания от години. Отецът каза много важни и мъдри неща и ни помогна да разберем страната и хората й по-добре от всеки друг – но интервюто с него е представено на друго място.

След кратко обсъждане решаваме да пропуснем Охрид и красотите му в полза на манастира Бигорски, където се надяваме да се срещнем с македонското монашество. Манастирът е за македонците това, което е Рилският манастир за нас българите – най-важното духовно средище в страната.

Заварваме обителта потънала в шумно и трескаво строителство, което продължава след залез слънце. Строи се допълнително ново крило за гости.

Напук на нашите с Пенко опити да се срещнем с някой от монасите, нещата изглеждат, като че ли това е неосъществимо. Игуменът отсъства, а без негова благословия никой от неколцината монаси не се решава да говори с нас (предварително сме обяснили, че ще правим снимки, видеоматериали и интервюта – и това съвсем естествено поражда определени опасения).

Скоро работниците притихват и манастирът ни се разкрива в цялата си красота – тих, чист и някак мек, без онзи малко помпозен елемент, познат ни от нашите големи манастири. От отсрещната страна на хълма (духът на планината напомня донякъде Родопите) димят къщи на някакво бяло селце. „Албанско”, обясняват ни по-късно монасите. Добавят, че това е едно от селата, където македонската полиция действала особено брутално по време на „събитията” от 2001 г. Всъщност, манастирът е обграден от албански села – и започвам да си представям постепенно как са се чувствали някои от сръбските общности в Косово, макар аналогията да е навярно много далечна.

Изненадващо за нас, малко преди да си легнем (в един манастир по тъмно няма кой знае какво да се прави), един млад монах ни кани на вечеря. Така се запознаваме с отец Йосиф. В огромна трапезария сме само тримата с него; вечерята минава тихо и мълчаливо, като се изключат нашите с Пенко усърдни и искрени комплименти по отношение на страхотната домашна майонеза.

16 юли 2004

Струга – Скопие: 169 км.

Сутринта успяваме да станем почти навреме за литургията в 6.30. Не сме свикнали явно, поне аз за свой срам по-скоро отчитам присъствие, отколкото участвам в богослужението; за съжаление, кафените ми навици трайно са ме увредили.

Следва дълга фотосесия из храма и двора на манастира, по време на която Пенко прикляка многократно в различни точки на манастирския имот. Появява се вчерашният монах Йосиф, който ни кани на разговор. Научаваме най-различни подробности за манастира; виждаме музея с иконите и дърворезбите (стил: музея в Рилския манастир), стаята за гости (малко нещо мрачновато помещение, с леко ориенталски привкус и с огромни портрети на бившите игумени по стените). В тази стая, научаваме, се водели преговорите със Сръбската църква за получаване на автокефалия.

Библиотеката на манастира ни достави много по-голямо удоволствие. Първо, защото не прилича на нито една наша манастирска библиотека – личи си, че тук наистина се чете, освен това всички шкафове са от някакво светло и сякаш радостно дърво, което стопля всичко наоколо и те кара да си мечтаеш да се заровиш тук с дни; второ – защото ни разрешиха да се заровим, макар и за по-малко време. Отворихме един шкаф с по-стари неща, включително ръкописи и се зачетохме в интимно-понятните за нас надписи по полетата на книгите – бележки от отдавна починали свещеници и монаси, нечия паметна записка за това, че подарява книгата на манастира – и всичко това на език, който навярно можем да прочетем в подобни книги навсякъде из България. Йосиф вижда, че чувството за общ корен ни е обзело здраво, и ни показва една литография, скрита в библиотеката зад една завеса. Литографията изобразява манастира, а надписът гласи нещо в смисъл за „българския манастир св. Иоан…” Малко се сконфузихме, защото аз поне съм се наспорил с македонци за това кой какъв е и такива разговори по принцип избягвам. Йосиф обаче охотно подхваща тезата, че сме един народ и всъщност изрази най-горещи чувства към всичко българско – до степен, че самите ние се смутихме…

Следобяд тръгнахме за Скопие и взехме на стоп момче и момиче – абсолютни мълчаливци, зографи, които бяха работили върху някаква мозайка в манастира. В Скопие обядвахме в ирландска кръчма, което беше някак странно – на брега на Вардар да пиеш Guiness. Не знам какво съм очаквал да пия на брега на Вардар – „бистра лута ракия” навярно, както в песента за Биляна. Следобедът посветихме на ориенталска фотосесия из чаршията – калето, джамията, албанци с бели шапки и албанки с потури, от този сорт. На една църква видяхме обява за лекциите на нашия приятел Ивица – и тук някъде мисля, се почувствах, хм, приет ли, въвлечен ли, и аз не знам – кръгът се затвори; усетих някак, че момчето с брадата и топлите очи, с което говорихме първия ден, живее някъде наблизо в този прашен град и ето – даже е залепил обява за лекциите следващата седмица. Разказът му беше истински – и чак сега сякаш му повярвах, вече с всичките си сетива.

DSCF0636По-късно поехме отново за Матка (не следвайте курса, описан в тези дневници, ако не изпитвате удоволствие да правите безсмислени двупосочни тегели из Македония, както направихме ние; на нас това ни се наложи поради организационни причини, които вече съм забравил, докато пиша тези редове). Вечерта мина по младежки – песни, бира и много свирене на китара, предимно от наша с Пенко страна.

17 юли 2004 г.

Скопие – Струмица: 162 км

Сутринта към 8.30 слизаме в Скопие и търсим подходящо крайпътно кафене. Спираме в кафене с име „Моцарт” и симпатична лелка. Лелката ни упъти към Велес, по пътя с Пенко си говорихме за исихазма. В центъра на Велес разговорът пък се завъртя около Хемингуей, незнайно по какви си свои пътища. Отново като в ирландската кръчма около Вардар, ме обзема едно такова странно чувство за условност на цялото ни балканско битие – и не мога да разбера кой не е на мястото си – Хемингуей или онези старци, насядали по пейките под дърветата в напечения Велес. Най-вече ние не сме на мястото си. В абсолютно безлюдна кръчма ядем плескавици.

В Струмица попадаме първо и най-въведително в местния битак, където по пейки и сгъваеми масички разпознаваме десетки стоки на българската кинкалерия и евтина козметика – пасти за зъби, някакви сапуни. Всичко това го разнасят нашите куфарни търговци, които пресичат границата буквално всеки ден и припечелват от минималната разлика в цените от двете страни. Отношението към тях е презрително от страна и на българските, и на македонските митничари – а всъщност тези бедни хора е нормално да предизвикват единствено съжаление. Видяхме възрастни жени, едва мъкнещи тежките си чанти, да се опитват да стопират профучаващите по магистралата коли в посока България.

Битакът е типичният балкански паноптикум от мръсотия, бедност, пот, усмивки от развалени зъби, китайски стоки и шумна пошла музика. По дуварите има надраскани с керемида надписи от рода на „шиптъри, умрете” и други сърдечни новогодишни пожелания.

Търсим дълго манастира „Св. 15 Тивериополски мъченици” и накрая го намираме – в самия център на циганската махала. По-необичайно място за манастир не бях виждал, но като си помисли човек – какво пък? Човешката пустиня си е пустиня, независимо дали се състои от цигани или германци. В този манастир обаче монаси не видяхме. Мястото представлява по-скоро туристически обект, атрактивен заради разкопките на наистина стар храмов комплекс от 4 век.

Boza Tolking 4Късният следобед решаваме да се социализираме с околния социум (цигански). Излизаме навън и го раздаваме куражлийската – влизаме смело в ламаринено заведение, което предлага боза, изстудявана в машина за сок (виждали сме от такива машини да се продава и айрян). Сядаме на масите навън и предизвикваме остра тишина с появата си сред трима стари цигани по потници. „Добър ден”, казваме, и ги черпим с по една боза. Така тръгва разговорът. Говорим основно с бай Али, но се включват и другите; единият казва, че е българин, но живее в Струмица от 1956 г. Али има само 4 внуци, но другият за сметка на това се похвалва с 10 деца, от които „едното умряло още при Тито”. От последвалия разговор за Тито разбираме, че „Тито умре, и ние умрехме”, с една дума – мъчи ги носталгията и не им харесва сегашния живот. Продължаваме да се черпим взаимно с боза (различна от нашата – по-рядка и някак по-зеленикава, ако можете да си представите); бай Али настоява да пушим от неговите цигари.

За Али България е идеалната държава, проекция на всичко това, което Македония не е, а би трябвало да бъде. Заинтригуван откъде са му тези прекрасни впечатления от България, той ми разказва някаква история с 40-годишна давност – как хвърлил веднъж фас посред площад в София, но един полицай веднага му казал да си го вдигне. „Голяма държава”, повтаря Али и се клати на стола си в ламариненото заведение, обслужвано от млада циганка. Не спорим с него.

DSCF0662

Вечерта в хотелската част на комплекса имам рядката възможност да слушам на живо автентичните цигански звуци на веселящия се квартал. Тромпети, тъпани и кръшни гласове създават звуков фон като от филм на Костурица. Над разкопките има метална предпазна конструкция с ламаринен покрив. Минаващите по улицата млади и стари цигани по някаква причина до един се чувстват длъжни да хвърлят камъни по този покрив – дрънченето им доставя някакво неистово удоволствие – звуците наистина са впечатляващи и мятането на камъните продължава докъм 2-3 часа през нощта. Последното издрънчаване над останките от раннохристиянския храм отбелязва и края на тазвечершния шумен цигански купон.

Снимки: Пенко Скумов, Пламен Сивов

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

seventeen − 10 =