Свещеникът и психотерапевт Стивън Пламли за тайните на семейното щастие

plamly“Ако нямаш любов, върши делата на любовта насила и Бог, виждайки твоите трудове, ще ти подари любов” (Преп. Амвросий Оптински)

Всички мечтаем да сме щастливи, да живеем добре като голямо и задружно семейство, в мир с родителите и децата си, но понякога всичко се получава иначе. И с години, с десетилетия се проточват в нашите семейства тъжните нишки на скандалите. Караме се, изясняваме си отношенията до безкрай, разкайваме се, искаме прошка, обещаваме да се поправим, а после отново и отново се връщаме в началната точка на конфликта. Разбираме, че нещо не е както трябва, но не знаем как да го поправим.

Протойереий Стивън Р. Пламли е американец с удивителна съдба. През 60-те години става православен, приема свещенически сан, но сърцето му не се успокоява в желанието си да помага на хората да побеждават семейните си конфликти, в желанието да помага да  се познаваме един другиго, да познаем себе си и да придобием Бога.

Доктор по психология, член на Американската асоциация по семейна терапия, на Американската асоциация на пастирите-консултанти и на Православната асоциация по медицина, психология и религия, магистър по богословие от Свето-Владимирската православна богословска семинария в Ню Йорк, предстоятел на храма “Св. ап. Марк” в Сарасота към Православната църква в Америка. С о. Стефан се срещаме в рамките на психологическия семинар в памет на прот. Василий Зенковски в Православния университет на Русия.

Типичен нетипичен американец

Като православен свещеник, психоаналитик и психотерапевт в Америка, може би изглеждам рядко “екзотично животно”. Макар че съм типичен американец, възпитан в обикновена американска среда, която вече от няколко стотин години се е формирала в Америка.

Родителите ми са завършили университет и са получили учителско образование, но когато съм се родил, баща ми не е работел като учител, защото учителската заплата по онова време е била малка. Работел е като миньор заради по-високата заплата. Родителите ми винаги са смятали, че децата им трябва да получат университетско образование и бях първото от трите им деца, което тръгна по този път.

Завърших университета, изучавайки история, философия, английска литература. Дисертацията ми беше за Николай Бердяев. Бердяев ме привличаше заради огромното внимание, което е отделил в своята философия на темата за свободата. Не политическата свобода, а свободата на човека, свързана с отговорността.

След като завърших университета, срещнах жената, която стана моя съпруга. И двамата работехме като учители. Първо в южната част на САЩ, във Флорида, после, след 1967 г. – в Ню Йорк. Готвех се да постъпя в Свето-Владимирската семинария, за да стана свещеник.

Това беше ярък и удивителен период в нашия живот, защото и двамата бяхме все още младенци в Православната Църква. Сега си мисля, че изобщо не сме си давали сметка в какво се потапяме, в каква Църква влизаме. Не си представяхме какво огромно значение и влияние ще има върху нас Църквата, какви промени ще окаже тя върху съдбите ни.

Евхаристията – сърцевината на живота

Семинарията “Св. Владимир” е удивително място. Част от преподавателите бяха дошли там от Института “Св. Сергий” в Париж, други бяха дошли от други университети, имаше съвсем малко професори от Русия, защото по онова време границите бяха затворени. Сред моите учители имаше удивителни, забележителни хора – протопрезвитерите Йоан Майендорф и Александър Шмеман, философът и богословът Сергей Верховской.

Свещениците Йоан Майендорф и Александър Шмеман ми оказаха много дълбоко влияние. Отец Йоан ме научи да се задълбочавам, а о. Александър беше блестящ мислител със спонтанен стил на изразяване. Оказал ми е огромно влияние, особено по отношение на евхаристийното богословие и богословието изобщо. Именно покрай него ние, студентите разбрахме и осъзнахме значението на участието в Литургията, в Евхаристията.

Дотогава в ралични храмове в САЩ виждах, че миряните много рядко пристъпват към Светото Причастие по време на литургията, само 2-3 пъти годишно – това беше масовата практика. Тук видях съвсем друго отношение към Светото Причастие.

Аз и приятелите ми почувствахме и осъзнахме онази дълбока радост от причастяването, от дълбокото вникване в Евхаристията. За мен беше удвивително откритие, че по време на Литургията Църквата израства в Духа Свети и всичките й членове стават едно цяло с Бога и един с друг.

Отец Александър Шмеман ми повлия много и като духовник. Веднъж се изповядвах при него и му казах: “Отче, смутен съм”. Той ме попита от какво и аз си признах, че се смущавам от това, че трябва да изповядвам същите грехове като от миналата седмица.

Той ме погледна и каза: “Стивън, не си ли разбрал все още, че грехът е най-скучната и повтаряща се част от живота?” Това е абсолютно вярно. Убеждавах се в това през целия си живот, особено след като започнах аз самият да изповядвам.

До влизането си в семинарията не можех да си представя, че литургичният живот ще бъде сърцевината на собствения ми живот – не само в църквата, но и въобще.

Седмица след като бях пристигнал в Ню Йорк видях обява: “Всенощно бдение. Начало – 18 часа”. Върнах се вкъщи и казах на жена си: “В събота вечерта трябва да отидем на служба”. Тя каза: “Чудесно!” Аз: “Но ти не знаеш, че всенощната служба продължава цяла нощ”. Тя не ми повярва.

В събота вечерта отидохме на всенощната служба. След 45 минути вече ме болеше гърбът, краката ми трепереха, мислех, че скоро ще се строполя на пода. Погледнах към жена си и видът й ясно говореше: “Къде си ме довел?” След половин час службата свърши. Попитах един студент: “Защо службата се нарича “всенощно бдение”, а продължава само час и половина?” Той ме погледна и ми отговори, че службата започва с вечернята и завършва с утренята, но тогава нищо не разбрах от отговора му.

Жена ми работеше като учителка в училище, което беше недалеч от семинарията, където учех. Постепенно започнах да чувствам, че в мен укрепва желанието да стана свещеник. След три години ме ръкоположиха. Започнах служението си в Ню Йорк, където бяхме избрали да живеем.

“Мога да правя повече”

В Ню Йорк живеехме на остров Манхатън, който ми напомня съвременната Москва. Бях съвсем доволен от назначението си и от работата си в енорията, но имах чувството, че мога да правя повече.

Разбрах, че в Ню Йорк в много болници има православни, които не получават пастирска грижа. Тъжно е, когато хората остаряват и изнемощяват и заради болестта си не могат да ходят в храма; те сякаш постепенно изчезват и сякаш църквата забравя за тях.

Събрах група доброволци, които искаха да помагат на хората в болниците. Преминахме обучителен курс за работа с болни хора. Бяхме чудесен отбор. Когато в болниците имаше повече православни, отслужвахме и литургии, всички се причастяваха, а след това организирахме трапеза и хората бяха много благодарни. Това беше чудесна работа и ми носеше огромно удовлетворение – но отново нещо не ми достигаше.

Като енорийски свещеник, който духовно обгрижваше паството си и покрай работата ми в болницата, работех много и получавах удовлетворение, но разбирах, че мога да правя и още нещо. Чувствах някаква бариера в отношенията си с хората, през която не можех да премина.

Започнах да чета книги по психология, опитвайки се да разбера каква е тази бариера, която ни ограничава и която ни пречи да се задълбочим и да вършим наистина важни неща. Започнах да посещавам лекции по психология в един от Ню-Йоркските университети. Постепенно започнах да разбирам тази бариера и да усещам, че не мога да помагам достатъчно на хората в тяхното духовно развитие.

По собствена инициатива започнах да работя като капелан в една от големите болници, която беше недалеч от дома и енорията ми. Това е една забележителна стара болница, нарича се Bell View. Докато работех там, се опитвах да вляза и в психиатричното отделение. Мислех даже да завърша курс за болнични капелани, да се дипломирам в тази област и изцяло да й се посветя. Поговорих за това с главния капелан на болницата и той ме посъветва: “Струва ми се, че призванието на болничен капелан не е това, което търсите”. Препоръча ми да постъпя в института Блентъм Фийлд, където имаше програма за психоаналитическа подготовка на свещеници.

Проучих програмата, подадох молба, приеха ме и започнах да уча. Последваха три години много интензивна работа. Трябваше да посещавам курсовете, занятията в семинарията, да ходя на лекции, да пиша курсови работи. Понякога ми се струваше, че ще умра от изтощение. Още първата година започнахме да посещаваме пациенти заедно с консултанти и наблюдатели.

Не можете да си представите чувствата ми, когато за пръв път видях тези болни хора. Тежка картина. Някои бяха в крайно отчаяние, в тежка депресия и трябваше да работим с тях. Веднъж в седмицата се отчитах пред консултанта си за работата си с пациентите. Понякога тя ме поглеждаше, после вдигаше очи към небето и казваше: “Каква сте я свършили?!” После сядаше с мен и обсъждаше какво трябва да се направи, за да се поправи грешката.

Два пъти в седмицата трябваше сами да приемаме пациенти като психотерапевти. На третата година от обучението преминахме към друга област от психотерапията – семейните отношения и семейната терапия. Енориашите ми се чудеха и не разбираха какво става с техния свещеник – всяка неделя посещавах енорията си и откривах сред енориашите си типични психиатрични случаи. Там продължавах своята психоаналитическа работа, дълбокото изучаване на подсъзнателното. Разбира се, изучавахме Зигмунд Фройд и другите авторитети на психоанализата.

Как несъзнаваното блокира духа 

Най-важното откритие за мен в този тригодишен курс беше понятието за несъзнаваното. Започнах да разбирам как то блокра духовното израстване на човека, блокира духа му. Запончах да разбирам, че всеки от нас има мисли и чувства, които крие от самия себе си.

През този период преминавах и през дълбинно психоаналитическо изследване на самия себе си. Колкото повече откривах истината за себе си, толкова повече ми се струваше, че съм луд. Нещо повече, гледах жена си и си казвах: “Стивън, и ти, и жена ти сте болни”. Може би някои от вас са запознати с психологията и този опит ще ви прозвучи познато. Същото е и с онези, които изучават медицина – и те непрекъснато откриват в себе си симптомите на изучаваните болести.

Но аз разбрах, че психоанализата е именно това, което съм търсил през всичките тези години. И въпреки, че се чувствах ненормален и недостатъчно подготвен, бях щастлив и постепенно трупах опит и знания в работата си с такива пациенти.

Три години по-късно завърших програмата, получих диплома и започнах работа. Първо смятах едновременно да служа в енорията и да работя като психотерапевт, но година по-късно разбрах, че да се занимавам и с едното, и с другото, е прекалено.

Мисля, че по онова време жена ми си мислеше за убийство (смее се). Поговорих с епископа и му казах, че трябва да издържам семейството, а енорията беше много малка и като свещеник това щеше да ми е непосилно. Реших да оставя енорийската работа. Останах помощник-свещеник, а основно се занимавах с психотерапия и психоанализа. През цялото време търсех по-дълбока връзка между духовния живот и дълбинната психология. Скоро открих една двугодишна обучителна програма, която се занимаваше с психология на семейните отношения по системата Имаго.

Към съзнаваното

Имаго – това е психоаналитична система за работа със семейни двойки или с хора, които смятат да сключат брак. Същността на тази програма е да изведе от подсъзнателното до съзнателното ниво на това, което хората имат в себе си, да доведе хората до съзнателно ниво с помощта на поведенчески методи и общуване.

Тази система си поставя за цел работата с двама партньори, извличайки от подсъзнанието им това, което е възможно. Опитваме се да установим какво от поведението си той или тя осъзнава като любов, в какво се проявява тя.

Един забавен случай. По време на този курс с жена ми посетихме нашия наставник, който работеше с нас като терапевт. Той имаше практиката да записва на касета всяка сесия, а после даваше записаната касета на пациентите си. Последната ни сесия беше много трудна, имахме много проблеми. В края на сесията терапевтът каза: “Съжалявам, че не мога да ви помогна днес” и ни даде касетата със записа. Малко по-късно, в края на седмицата, карах колата си и, почти без да се замислям, пуснах касетата.

Шофирайки, съсредоточен върху пътя, с едно ухо слушах касетата и си помислих: “Този човек, който се чува от тази касета, а абсолютно луд. Какво му става? Така бих го халосал по главата! Как може да се оплаква и да мрънка така?” Чак в този момент усетих, че гласът на човека от касетата е моят собствен глас. И осъзнах две-три неща, които бяха много важни и които всъщност бяха основните проблеми в съпружеския ми живот. Когато се прибрах, признах на жена си, че съм осъзнал колко неконструктивно е било поведението ми. Обещах, че ще започна да се държа по друг начин. Тя ми каза: “Чудесно, защото напоследък пак си мислех за убийство”.

С годините опитът ни от семейния живот се задълбочи и много научих. Преди година съпругата ми почина. Боледуваше много дълго и знаехме какъв ще е изходът. Сега ми е много мъчно за нея. Но съм й много благодарен за всичко – за дългогодишния труд, за търпението, за тежката работа, за опита, който ми позволи да усвоя много и да позная себе си.

Днес продължавам работата си като психотерапевт. В кабинета си работя със съпружески двойки, с индивидуални клиенти, с групи. Преди всяка сесия предавам себе си, клиентите си и пациентите си на Бога Иисус Христос, на Духа Свети; моля Бог да ме води. Свързан съм с Църквата в литургическия живот. И като свещеник, и като психотерапевт и психоаналитик, работя с хората и се опитвам изцяло да им се посвещавам.

Всичко, от което се нуждаете, е любов

Отец Стивън очарова публиката със своята искреност и откритост. Къде е коренът на тази откритост – в пословичната западна разкрепостеност, или е резултат от дългогодишно търсене на вътрешната свобода, опит от доверието към човека, който Господ е поставил пред теб в определен момент?

От разказа на свещеника и психотерапевта може би мнозина ще се замислят за това как премъдрият Създател е дал на хората свободен избор, свобода за творческа самореализация, свобода да бъдат отговорни в своя житейски път. И колко е важно да бъдем чувствителни спрямо Божественото призвание, колко е важно да чуем това призвание, за да можем не просто да получим предназначения именно за нас талант, но и да го умножим и той да принесе плод.

И наистина, сред слушателите, бъдещи психолози и мисионери, сред гостите на тази среща, както и сред тези, които навярно имат проблеми в семейния живот, се породиха много въпроси към о. Стивън Пламли.

***

Трудно ли Ви беше да направите избор между работата на свещеника и на психотерапевта?

Да, това беше много труден избор. Когато ме ръкополагаха, мислех, че ще бъда енорийски свещеник до края на живота си. Но Бог реши иначе. За мен обаче изборът беше много труден.

Разкажете повече за Имаго-терапията.

В основата на Имаго-терапията е наблюдението, че всички ние мислим как да намерим добър партньор за семейния си живот, но встъпваме в тези отношения като непълноценни личности. Може би тези от вас, които се интересуват от психология, са запознати с трудовете на британския психотерапевт Доналд Фърнбърг. Той пръв показва, че основната движеща сила в човешките отношения не е биологическа; любовта е тази, която движи хората един към друг. Първичното, основното намерение, което движи един човек към другия е именно любовта.

Имаго-терапията предпоставя, че всеки от нас е по някакъв начин непълноценен. Когато срещаме някой, който ни привлича като потенциален партньор или съпруг, в нас има тайна надежда, че той ще ни даде това, към което се стремим, по което тъгуваме. Другият, този, с когото влизаме в контакт, мисли същото за мен и очаква нещо от мен. Както можете да се досетите, никой не може изцяло да удовлетвори очакванията и мечтите на партньора си.

Когато тази невъзможност се осъзнае, настъпва нов етап в техните отношения. Постепенно те предават позициите си, понякога продължават да живеят заедно, но като правило накрая се разделят. Но има алтернатива. Могат да се търсят пътища тази криза да бъде преодоляна. Имаго-терапията е система за създаване на такива навици и начини за общуване с човека, чрез които той да почувства, че не е безразличен, че го обичат, че се грижат за него.

Отражението в огледалото

Как се развиват тези навици у хората?

Един от главните инструменти е диалогът между съпрузите. Когато съпрузите водят такъв диалог, вместо просто да отговаряш на партньора, започваш да повтаряш това, което той мисли.

Например: по време на един от епизодите на този съпружески диалог, който наричаме “огледало”, повтарям на другия това, което той/тя ми е казал/а, но с леко променени думи. Създава се обратна връзка. Примерно, съпругата ми казва: “Чувствам се обидена. Вчера имахме гости и ти се пошегува по повод на храната, която бях сготвила”. Бих могъл да кажа: “Когато вчера имахме гости, аз се пошегувах с храната и те нараних, засегнах те”.

Виждате ли, целта тук не е да се изясни истината и да се реши кой е прав и кой – виновен. Трябва да сложим собствените чувства настрана и да дадем на партньора си да разбере какво мисля за нея; че ме е грижа, че съпреживявам, че обичам. Такова “огледало” може да стане първата част на съпружеския диалог. Не задавам въпроси, не изказвам мнение; единственото, което мога да попитам е: “Искаш ли да ми кажеш още нещо?”

Когато съпругата ми отговори: “Не, казах всичко, което исках”, правя още две крачки. Правя кратко обобщение на това, което съм чул дотук. Казвам й, че разбирам нейните чувства, осъзнавам това, което е изпитала, виждам до какви заключения е стигнала. Думите ми потвърждават казаното от партньора. Последното, което ми остава да направя, е да потвърдя чувствата, емоциите, които е изпитал партньорът.

Мога да кажа за себе си: понеже виждам, че си изпитала някакви неприятни чувства, аз самият чувствам огорчение, съжалявам, че съм те накарал да изпиташ такива чувства. От това обобщение напълно отсъстват доказателства за това кой е прав и кой не. Няма опит за вменяване на вина или за доказване на нещо. Целта на този диалог е да дадеш на човека, който изказва обидата си, увереност, че е обичан; да му дадеш да почувства, че за него се грижат, че не ти е безраличен.

Откъде идва терминът “Имаго”?

От латинската дума за образ. Методът предлага опит да отговориш на образа, който имаш за човека.

Лекуваме в себе си неправилния човешки образ?

Абсолютно вярно. Променям собствения си образ пред този човек, а чрез образа на другия променям себе си. Това помага да развиваме чувството за личностна ценност и грижата един за друг.

Вместо да реагирам на това, което е казал партньорът или съпругът, променям собственото си виждане на съпруга. По този начин виждането, възпрятието ми за собствения съпруг, както и моята представа за самия мен, се променя.

Изцеляващият ефект на виждането

Но такова отношение към другия предполага психологическа зрялост на всеки, защото е много сложно да се отстраниш от собствените емоции и да постигнеш такова общуване. Трябва да имаш някакъв опит, за да можеш да го правиш. Как работите с двойките?

Съпрузите наистина трябва да са напълно зрели, за да се съгласят да минат през такава терапия. Но не се налага да бъдат прекалено зрели. Опитът ми показва, че идват и съвсем незрели хора, дори с гранични личностни проблеми. Срещал съм двойки, в които единият или и двамата са били много нарцистични. Важно е да се прецени дали терапевтът може да овладее тази ситуация. Напълно е възможно и двамата партньори да са сърдити, да са смутени, или пък аз да сгреша…

Когато при вас идват двама души, това означава, че по някакъв начин те не са доволни от качеството на отношенията си. В същото време тези отношения са се породили именно на базата на този опит – всеки е имал някакъв образ за партньора си. Когато им помогнете да осъзнаят, че този човек не съответства на съществуващия образ, кое стимулира хората да запазят отношенията си?

Не допускам пред пациентите да възникне образ, който те не биха желали да видят, а се опитвам да направя така, че да видят в другия нещо общо със себе си. Ако тези хора започнат да се отказват от агресивното си поведение един към друг, ако се опитат да започнат да се учат да ценят в партньора си добрите му качества, тогава ще изпитат изцеляващ ефект и ще започнат да виждат в другия онова, което са искали да видят.

Тази терапия само за съпрузи ли е възможна, или и за други членове на семейството? В своите книги съвременният руски психолог Юлия Гипенрайтер препоръчва по подобен начин да се отнасяме и с децата.

Да, това е гъвкав метод, който позволява на възрастните да общуват с децата, а порасналите деца – с остаряващите си родители. Методът може да се използва в различни възрасти и групи.

Дарът на емпатията 

Как мислите, емпатията – съпреживяването на емоционалното състояние на другия човек – дар ли е, или може да се възпитава? 

Благодаря, чудесен въпрос. Мисля, че емпатията е дарба. Да, някои хора изпитват чувство на емпатия повече от други. Но в същото време съм убеден, че мнозина могат да бъдат и по-емпатични, отколкото са сега.

Работех с двойка, в която единият беше твърде рационален, когнитивен, напълно неемпатичен, а другият все повтаряше: “Ти, разбира се, много се промени, но все така нямаш достатъчно емпатия за мен”. Това беше признак, че той самият няма в себе си достатъчно емпатия за партньора си.

Развитието на емпатията обикновено включва и двете страни. За да се развива тази дарба, и двамата съпрузи (партньори) трябва да работят активно. От друга страна изглежда, че много хора просто нямат емпатия, но това е погрешно впечатление. Просто те не изразяват емоциите си така, както биха могли. Развитието на емпатията е сложен процес, който не се вмества в три урока. Нужни са труд и време.

С какво можем да уплашим нарцистичния човек, за да разбере, че трябва да се промени?

Нарцисизмът е много труден проблем. Понякога нарцисът започва да се променя, когато разбере, че може да загуби съпруга си.

Не очкавах толкова остри въпроси. Но това само потвърждава, че говорим за универсални проблеми, които възникват независимо от културата, страната, националността. Те, за съжаление, се проявяват навсякъде и могат да се породят в отношенията между съпрузи, деца, други хора.

Възрастен, дете… Да престанем да играем роли

Терапевтичната схема, за която говорите, напълно се вписва в детско-родителските отношения. Ако приложим такава схема в съпружеските отношения, няма ли да се получи така, че единият от съпрузите през цялото време ще бъде в ролята на “родителя”, а другият – на “детето”? Как постигате равенство?

По време на терапията започвам с предположението, че ако в семейството единият от партньорите играе родителската роля, това означава именно, че той е под това ниво и би искал да бъде детето, за което да се грижат. Това почти винаги излиза вярно, макар дълги години някой да е играл ролята на родител. Ако такава двойка отиде при имаго-терапевт, задачата му е да помогне на човека да спре с ролите и да стане себе си.

Казахте, че главната движеща сила е любовта. Психологията, както и всяка наука, има своите закони. Любовта не се подчинява на закони. Когато работите с двойки, кога работите като психолог и кога като пастир, разчитате на любовта?

Любовта има за нас много значения и едно от тях е поведенческото. Някой може да общува с другия, показвайки любов, без да я чувства наистина. В процеса на терапия можем да научим човека да се държи така, сякаш обича. Макар и да не изпитва това чувство, но той показва на другия, че може да го изпитва и без да го преживява.

Това се потвърждава и в практиката. Ако човек се научи да се държи така, сякаш обича, с течение на времето той ще започне и да изпитва истинското чувство. По същия начин, ако се държим с някой агресивно, отглеждаме в себе си агресивни чувства.

Насочване на енергията към възстановяване

Съществува ли по време на един конфликт точка, след която няма връщане назад към нормалните отношения?

В имаго-терапията често използваме една диаграма – правоъгълник, рамка и две кръгчета в средата – това са хората, които общуват помежду си. Стрелките между тях показват накъде е насочена енергията на общуването. Съпружеските двойки, които са преминали през определени изпитания, не желаят да влагат повече енергия в строителството на своите отношения; енергията им се насочва извън пределите на тези отношения. Така енергията започва да изтича от отношенията вътре в двойката и тези отношения не могат да се възродят. Един такъв изход на енергията извън семейството е измяната и тя нанася силни поражения. Друго изтичане – разводът. Но дори и след развод е възможно да се възстановят отношенията, хората могат да намерят пътя един към друг. Един от моментите в имаго-терапията е да помогнем на хората да насочат енергията си към възстановяване на отношенията.

Ако единият от партньорите се затваря в себе си; не иска да общува, но и не иска да се развежда, могат ли да бъдат възстановени отношенията?

Ако не са се разделили окончателно, ако бракът не се е разпаднал, винаги има възможност отношенията да бъдат възстановени. Да, има такива поведенчески модели, когато е много трудно съпрузите да бъдат насочени към това да възстановят отношенията си. Един такъв модел е алкохолната зависимост, наркоманията или други зависимости. Преди да бъдат възстановени отношенията, партньорът би трябвало да се постарае да се освободи от зависимостта си.

Да пеем и да танцуваме

Има ли в Америка и изобщо по света семейни проблеми, които са типични?

Един от най-типичните проблеми, който е в основата на всички съпружески конфликти, е недоверието един към друг. Проблемите възникват, когато хората запазват нещо за себе си – не се разкриват изцяло. Задържането и неразкриването пред своя партньор водят до това, че другият започва да иска повече внимание и любов, друго отношение – и това лежи в основата на всички семейни конфликти. Понякога при мен идват с такова оплакване:  моята жена или моят съпруг правят всичко за да може цялото ми внимание да е насочено към нея/него, но аз не искам да му дам всичко, което той/тя иска от мен. Задавам им прост въпрос:  какво според вас предизвиква такова отношение? Защо той/тя не ви се доверява; защо иска това особено внимание?

Обикновено отговорът е такъв: “Защо да съм длъжен/длъжна да отговарям на неговите/нейните инфантилни желания? В този момент се цялата сфера на терапевтичното въздействие и на лечението. Терапевтът може да попита: “Вие смятате, че това е инфантилност  – когато човек желае вниманието на другия човек?” Следва пауза. Тогава правя важно признание: “Когато бях дете и исках да получа внимание от родителите си и не го получавах, се държах именно така”.

Много отдавна при мен беше дошла една двойка, прекрасни хора – и никак не можех да разбера какъв ми е проблемът. Веднъж те между другото ми казаха че след сесията ще ходят на купон. Мъжът каза на жена си: “Чувствам се много странно, защото ти винаги изпиваш една-две чашки, а после започваш да се държиш така, че да ти обърнат цялото си внимание и през целия празник всички да говорят за теб. Обявяваш, че искаш да изпееш някаква песен и след този момент хората даже не си спомня за момичето, което има рожден ден. Всички гледат само тебе. Жената, разбира се, отговори: “Хората ме карат да пея и аз пея”. Той каза: “Не, не,  аз те виждам как ходиш сред компанията и ми е ясно, че ти искаш да пееш”. Този разговор продължи две или три сесии. Веднъж мъжът каза: “Трябва да спреш да пиеш, защото алкохолът променя поведението ти”. След 2-3 сесии се издаде: “Не мога да разбера защо ти можеш да го правиш, а аз не мога”.

Постепенно стана ясно, че когато бил момче, много обичал да пее да танцува. Когато по телевизията или по радиото пускали музика, той танцувал и пеел. Родителите му казвали: “Престани, не трябва да пееш и да танцуваш – това е за момичета, а ти си момче. Не трябва да го правиш,  ти трябва да играеш футбол, а не да пееш и да танцуваш, защото ще ти се смеят”. Така момчето задушило тези свои желания,  запечатало бутилката.

Вижте как се развили после събитията. Той се запознал с жена си, когато и двамата били млади и на него много му харесало, че тя пее и танцува. Може би това било основното,  което го привличало към нея, защото си мислел: “Ако жена ми може да пее и да танцува,  то и аз ще мога да получа от това своята част от удоволствието”.

Виждаме, че онази страна на другия партньор, която ни привлича, е страната, която може да удовлетвори някоя наша потребност, чрез което да получим удоволствие. Това откритие беше началото на изцелението за онази двойка. Жената тогава каза на мъжа си: “Започни и ти да пееш и да танцуваш”.

Той много искаше, но му беше трудно, защото на времето си беше потиснал своите желания, беше блокирал и преградил своите способности. Чрез терапията двамата започнаха да се разбират по-добре, тръгнаха заедно на уроци по пеене и танци. Животът им се промени. Започнаха да пеят и танцуват, да се веселят вкъщи заедно с децата си. Жената от източник на раздразнение се превърна в изцеляващ партньор за мъжа си, а той започна да я приема.

Препоръките на д-р Пламли

Какви препоръки бихте дали на младите съпрузи? Животът ви е удивителен, имате богат опит.

Има една забележителна книга на американския психолог Харви Хендрикс – “Да получите любовта, която искате”; мисля, че е преведена на руски. В Москва има няколко лекари, които вече работят по метода на имаго-терапията.

Какъв съвет мога да дам? Искате да давам препоръки на хора, които не съм срещал…

Съвет, който да ги предпази от някои грешки…

Ще кажа няколко думи. Процесът, за който говорим, в повечето случаи е безсъзнателен, неосъзнат. Трудно е да се каже на хората какво да избягват, ако те въобще не осъзнават, че имат проблем. Защо работя по метода на имаго-терапията? Защото той може да бъде поставен под “чадъра” на нашата православна вяра. Ако става въпрос за съпрузи, които са православни християни – какво бих им препоръчал:

Първо: Молете се, постоянно се молете всеки ден за себе си. Молете се сутрин и вечер. Молете се за това съпругът ви да не прави това, което не искате да прави. Молете се Спасителят да даде и на вас мъдрост да правите това, което трябва. Ако хората се молят един за друг, Господ им дава сила да победят конфликтите и да отхвърлят неправилното.

Второ: бих ви посъветвал всеки ден от пет до десет пъти да казвате на съпруга си нещо хубаво. Изненадани сте, виждам. Този, който още не е встъпил в брак, сигурно ще се възмути: “Десет пъти на ден? Не е ли много?”

В Америка преди няколко години беше проведено изследване, в което съпрузите трябваше да си казват някакви хубави думи. Скоро комплиментите станаха за тях толкова естествени, че се превърнаха в начин на живот. Ако партньорът не ти е безразличен, отнасяй се с него/нея с грижа и уважение и скоро комплиментите и любовта могат да станат образ на твоите мисли и чувства.

Чувстото за вина е неконструктивно

Всичко изглежда толкова просто – да се молиш за себе си, за ближните си, за да дойде Господ при нас и да работи в нас; за да станат нашите семейства обиталища на Светия Дух. Да си казваме хубави неща поне веднъж на ден… Но в живота всичко е по-сложно. И дори след дълбоката и продължителна беседа с о. Стивън Пламли останаха много въпроси. Преодолявайки умората си, той даде кратко интервю.

Какво е безсъзнателното от гледна точка на православното богословие?

Безсъзнателното не е богословски въпрос. Реалността на подсъзнателното е вече определена и подкрепена от много изследвания. Психиката не е въпрос на богословието. В православието богословието разглежда това, което ни открива Господ и какво следва да правим, за да можем да отвърнем на това откровение.

Струва ми се, че психоаналитиците говорят за безсъзнателното и за проблемите на човека като за проблем, за който той може би не е виновен. В духовния живот осъзнаваме, че носим отговорност за делата и мислите си, независимо от това какво сме преживели като деца, какви са били родителите ни и обстоятелствата, които са ни формирали…

Да, наистина носим отговорност. Но тук не трябва да се поставя въпроса за вината. Да чувстваш вина и да вменяваш вина на другия е абсолютно неконструктивно. Дори човек да осъзнае, че нещо се проявява от неговото подсъзнание, не трябва да се говори за вина. Трябва да се търси изход.

За изповедта

О. Александър Шмеман се отнасяше към изповедта много строго, като към тайнство. В Русия няма много психоаналитици и често хората отиват при свещеника като при психолог. В това общуване се смесва покаянието, изповядването на греховете, някаква духовна работа и в същото време – психотерапевтичната страна. Как се съединява всичко това в пастирската работа?

Ако човек идва на изповед и от душата му се излива поток от емоции, трудно е той да бъде спрян, за да не се наруши самата изповед. Свещеникът трябва да има запас от търпение, но в същото време трябва да насочи човека към това да изповядва именно греховете си, а не емоциите и чувствата си. Това са два различни процеса.

Ако човек дълбоко преживява греха си, могат да бъдат въвлечени и емоциите, разбира се. Често хората идват на изповед и казват: “Раздразних сина си, самата аз се разсърдих…” – и когато свещеникът попита “Защо?”, човекът започва да говори за друго, за немощите и проблемите си.

Изповедта обаче предполага изповядване именно на греховете, а не разговор за другите хора. Свещеникът трябва да постави ясна граница между двете неща. А когато човек отиде при психотерапевт, той може да говори и за себе си, и за другия човек. Терапевтът може да му помогне да обърне внимание на себе си, най-малкото защото има повече време, отколкото при изповедта.

Срещнах се с много психотерапевти и психоаналитици; и в Москва има достатъчно специалисти, към които можете да се обърнете. Може би те могат да помогнат и на свещениците в тяхната работа.

Що за хора са съвременните православни в Америка?

Търсещи хора. Много младежи. Не знам как е в другите храмове, но в нашата енория идват млади хора. Иначе американските православни са напълно обикновени съвременни хора както и руснаците. Обичат да четат Светото Писание, духовни книги, творенията на светите отци. Предани са на вярата и Църквата.

www.pravmir.ru

Превод: Пламен Сивов

Списание Свет, бр. 5/2014 >>>

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

two × five =