Серджо

There must be fifty ways to leave your lover.

Paul Simon

…Летяхме с епископа над Бруклин. Градът ни обстрелваше с топли талази от мирис на китайска кухня, червени неонови светлини се сливаха в извити линии от бързия ни полет. Сигурно имахме вид на безумно измислени – в небето над Ню Йорк, с расата, развети като черни знамена, като черни знамения – двама летящи пророци с черковнославянски мисли в главите.

Епископът беше слаб, с рехава сива брадица, която вятърът развяваше във всички посоки, а понеже летях зад него, виждах чистите му лачени обувки под расото. Спускахме се бързо надолу в бръснещ полет над късни жълти таксита, после почти под прав ъгъл се изстрелвахме в лепкавата нощна градска жега. Не знаех къде ме води черният епископ, знаех само, че трябва да го следвам във всяка извивка на полета – и затова разпервах ръце и гледах да не изпускам от поглед черните лачени обувки.

Най-после кацнахме на върха на някаква сграда, току зад огромните неонови букви на рекламен надпис на покрива. Силно свиреше вятър, буквите, големи колкото нас самите, бръмчаха от възбуденото в тях електричество. Епископът се олюляваше от напора на вятъра – и изведнъж силно замириса на пържено; сигурно някъде на покрива имаше отвор на вентилационна шахта – а долу бяха ресторантите. Чаках думите на епископа (знаех, че предстои да каже нещо важно и мъдро) – и той наистина си пое дъх, за да надвика градския шум и вятъра:

– Ставай! – Беше гласът на Ивана. Усетих ръката й върху рамото си – не много нежна в този конкретен случай. – Изпържила съм ти мекици.

Отворих очи и летящият ми сън с епископа се разсея като рядка мъглица. Добро утро.

– Добро утро – каза Ивана.
– Бъфф.

Кафето, къде е кафето. Затътряне до кухнята. Ярко слънце, детски викове долу пред блока. Корав, праведен стол. Има ли цигари? Има, ох, добре.

Фокусирам поглед върху Ивана. Станала е отдавна, успяла е да се изкъпе, само косата й още е влажна. Чиста работа. Дънки и тениска. Защо се е облякла, ще излиза ли някъде?

– Последна закуска, казва Ивана. Събрала съм си багажа.

(Тя е същата, тя е вечна, извън собствената си личност, въплътила идеята за жена, сляла се със своята бездуховност и хладнокръвно наблюдаваща жалките ми опити да я обхвана. Тя съзнава стихийността си, силата си и неведомата половинка от божествената искра, недостъпна за мен, убогия. Моето падане е нейно ставане и обратно. Тя се осъществява в моя грях; въобразената ми праведност я убива и Лествицата ми за нея е кошмар. О, тя се оставя да проникват в нея, дори не се опитва да втвърди душевната си аура. За нея водата е идеалното вещество и състояние. Тя тече, разлива се, не знае нищо, не може нищо и е всесилна. Всеки порив спира до нея. Всяко острие, всеки микроскоп, всеки скалпел, всеки бич или куршум минават през нея без да я засегнат. Тя е мъртва с особен вид мъртвост и животът й също е особен. В акта на отдаването тя остава цяла, аз се разпадам. Тя взима част от мен и я скътва вътре в себе си. Аз не получавам нищо, аз умирам всеки път, когато плътта ме хвърли в мисъл и действие по нейната плът.) Спомних си.

– Тъпо стана така, казвам. Да беше си тръгнала без да ме будиш.
– За важните моменти е добре да си буден. И наяден.

Мекиците бавно изстиват и се слягат в чинията. Мълчим и се гледаме през дима от цигарите. Край. Отива си. Този път е наистина.

Ивана се пресяга през масата, над изстиналите мекици. Прокарва пръст по лицето ми, започва някъде от слепоочието, после под лявото око, над горната устна и свършва в наболата брада. Става, от антрето се чува резкия цип на затворения сак (веселяшки, ярко-зелен сак с много джобове), после лекото притваряне на вратата и ехото от двигателя на повикания асансьор. Щракване, скърцане на метална врата, пак щракване, отново асансьорът… Това беше май. Пет години от живота ни down the drain.

Останалата част от деня посветих на чистене на апартамента. Тъпо и упорито. Балатума – с парцал, мокета – с прахосмукачка, дисковете на една страна, касетите на друга, торбите с боклука – вързани на възел и строени за изхвърляне в тъмния коридор. Отворените прозорци правеха течение и отвяваха следите от парфюма й. Докато се натъквах на малките следи от Ивана (две фиби за коса, някаква козметика в банята, розово чорапче с валма от прах, изпаднало зад леглото – и нейната миризма от всички чаршафи и дрехи в гардероба), в главата ми кънтеше онова хайку: „Потръпнах. Настъпих в спалнята на мъртвата съпруга гребена”. „Башу” и някакъв век с римски цифри, отстрани с японски орнамент на цъфнала вишна. Красота, скверна ориенталска красота.

Надвечер събрах всички торби боклук в два наръча, захлопнах с крак вратата на апартамента и тръгнах. На третия етаж асансьорът спря и гримирана дамска физиономия със замах отвори вратата, но щом видя барикадите от смърдящи торби около мен, сбърчи нос и затръшна вратата. „Извинете”, подвикнах към издигащата се метална врата с надраскана мръсна дума в средата, но едва ли ме чуха.

Навън въздухът беше изненадващо приятен, с преждевременен мирис на далечни въглища и всички останали съставки от ароматерапията на циганското лято.

Улиците на квартала ме понесоха в безцелна траектория, пълна с повеи от печени чушки, развяващо се по балконите пране и много детски гласове. Толкова много деца, да се чудиш. Ние пък се уплашихме – тогава, преди две години, когато Ивана забременя.

Улиците се усукаха, постепенно набъбнаха от хора и ме изплюха в центъра, пред библиотеката. А там беше Серджо.

Серджо е приятелче, както би казал малкия Никола. Познавах го откакто дойдох в този скапан град и знаех всичко за него. Такива като мене, които смятаха, че знаят всичко за Серджо, бяха много. Той беше популярна личност, публична – талисман на футболни агитки, авторитетен градски идиот и мъдрец-клошар.

Приседнах до него на пейката. Серджо учтиво придърпа до себе си двете си неизменни огромни найлонови торби, от които стърчаха навити парчета велпапе и ми направи място. Позна ме, ухили се и каза:

– Дай тигаа.

Дадох му цигара, запалих му я и малко невъзпитано се вторачих в него, докато се отпускаше блажено сред шумолящите си торби. Беше мръсен, но не усещах неприятна миризма. Мръсотията на хора като него е особена, овладяна и ненатрапчива; тя е част от градския въздух и единствената миризма, която можеш да усетиш от нея, напомня на онази „миризма на железниците” на Алеко – нещо средно между въглища, траверси и морска йод. Дрехите му отдавна са преминали в някакво отделно агрегатно състояние; нито еластични като текстил, нито твърди; попили и преработили в себе си постната пот на притежателя си и градския прах, и лятната жега, и зимния вятър и сняг. Виждал съм Серджо през лятото с неизменното си синьо ученическо сако с омазнен черен ръб на яката; виждал съм го през зимата със същото сако и с безформен найлонов чувал, нахлузен през главата, да се клатушка с празен поглед под напора на вятъра на същата тази пейка. Сплъстената му брада филтрира прахоляка през лятото и топли лицето му през зимата. Серджо е цялостен тип, самодостатъчен и съвършен като космато животинче и точно толкова съвършено неопределима е възрастта му.

– Хубу лий, хубу лий? – пита Серджо, явно визирайки споделеното удоволствие от пушенето.

– Хубаво, хубаво – клатя глава съгласително. – Ама ми е малко терсене, Серджо. Ивана ме напусна, тръгна си, разделихме се.

Серджо обработва тази информация в недрата на рошавата си глава.

– Топло. – казва Серджо, примижал срещу ниското есенно слънце. – Хубу лий.

– Така ни е било писано, сигурно.

Серджо ме гледа усмихнато, сякаш не разбира за какво му говоря, а после неочаквано казва в някакъв завален речитатив:

– Ний имами две воли, ‘ната лоша, другата добра. ‘Брата вола на Боа, лош’та на дявола. Ний сме във война в ума. Требе, требе да ‘наем Бож’та вола коя е, да ‘спълняваме, дай Боже…

– Как бе, Серджо, да знаем каква е тази воля Божия… Гледай ме, мотая се по улиците, не знам на кой свят съм, и само за онова дете си мисля, дето Ивана така и не го роди. Ей на, пет години с тази жена живяхме, и сега не мога да мисля за нея, а само за това дете, дето не съм го виждал.

– Да н’ ‘мага Господ. ‘Брата вола, тя й правда, истина. В нея – сичко добро. Да ни лажем, да ни крадем, да ни прилюбо…’стваме, да обичаме едни други както Бог ни обича, дай Боже.

– Дай Боже, Серджо. Тия работи ги знаеш по-добре от мене.

Той ломоти нещо несвързано, с множество „хубу лий” и „дай Боже”. Изчаквам още малко с надежда да заговори разбираемо, но Серджо се умълчава. Оставям му цигарите, стисвам го за лакътя за „довиждане”. Слънцето се скрива зад някакъв есенен облак, върху торбите с велпапе на Серджо падат първите капки дъжд. Загърбвам пейката. След десетина крачки ме догонва дрезгавата му кашлица, последвана от вик:

– Да доди хубуто, да доди, дай Боже!

Не се обръщам, но имам чувството, че ме е прекръстил.