за една снимка във вестника
[по повод публикация в ежедневник от 1997 г.]
На първа страница на Стандарт – снимка на възрастен човек с налудничав поглед, който държи пред себе си безформено нещо, което прилича на носна кърпа. Не е носна кърпа, обяснява ни текстът отдолу, ами парче от стомаха на разкъсания от взрив син. Стандарт е вестник, който казва за себе си: “Вестник на елита”. В телевизионните му реклами преобладават образи на преуспели момчета, облечени с вкус и съвсем определено завършили езикови гимназии, с усет към хубавите неща и афинитет към качествения живот. Такава снимка с такъв текст явно не предизвиква никакви проблеми у въпросния елит. Хората потръпват от погнуса (в нашия офис не се задоволихме с българското “Ама че гадост!”, но и впрегнахме следните думи и изрази на английски: “Phew! Yukes! Gross! Disgusting!”), но и това потръпване става социално приемливо, едва ли не един спонтанен гърч на одобрение на този пост-социалистически реализъм. Жени в гинекологични пози и кървящи вътрешности придават на родната преса силно анатомичен отенък. Текстовете, които коментират криминалните изяви, са сякаш преписвани на коляно от докладите на съдебномедицинските експерти. Трябва ли ми да знам, че под кормилото на застреляния Васил Илиев имало “кървава топка от съсиреци”? Каква социална функция изпълнява една такава журналистика? Да, там където се стреля, има и кръв, и парчета мозък може би, но ровенето в още топлите тленни останки на жертвите и мазохистичните вариации на тема “Ау, пък да знаете каква гадост беше!” не дава нищо-нищичко за какъвто и да било опит за обяснение на случилото се. Българският журналист бавно променя самото си разбиране за новина и за собственото си участие в нейното отразяване. Ролята му все повече заприличва на тази на садиста от онзи виц, който тичал към мястото на катастрофата с парче в хляб в ръка, “за да си топнел”…
Натурализмът в медиите отразява един изстрадан цинизъм на обществото. Същността човешка, една от нерешимите философски проблеми на всеки век, тук е сведена до най-грубата си страна. Човекът е комплексен феномен, съгласяват се почти всички мислители на човечеството. Човекът е склонен да върши зло, казват едните, да твори добро, отвръщат другите. Човекът е торба с екскременти – това пък е посланието на съвременната българска медийна мисловност. Тя не е нова; откриваме я на страниците на много “упадъчни” автори. Понятия като деликатност, такт спрямо родствениците на загиналите, елементарно чувство за мярка и уважение към паметта на мъртвите – всичко това трябва да отстъпи пред вездесъщото “Продава се.” Много ми е интересно как би реагирала една от известните “кървави” журналистки, ако същият формат на отразяване на нечия насилствена смърт беше приложен към злополука с нейното собствено дете, да й е живо и здраво.
…Таман се бях обнадеждил. Казах си: ето, и вида докараха, и наболели теми колкото щеш, пък и добри журналисти не липсват. Преди четях западни вестници, защото знам какво ми предлагаха. Сега мога да си чета български от същото качество. Е, не би. Ще трябва да бягам обратно в Times, където няма съдрани стомаси в едър план и текстовете те подтикват не към тоалетната, а към тихи сократовски разговори, камина, куче с увиснали бузи, люлеещ се стол и лула. Dixi.
