Тази, която

Албум: Касиопея | ПОРЪЧАЙ >>>

С очи на ангел ли прогледнах
тъй отвисоко, тъй добре?
Смутих до смърт душата бедна –
видях от тясното небе
таван с прекършени криле –
там мълчешком
една жена приседна.

Отдавна пада този сняг,
отдавна хапе този вятър,
Аз път в очите й видях,
заслушах се, но не разбрах
дали ще продължим нататък.

Tя нехае за виното в крехкия съд
и събира ме весело –
късче по късче –
като счупена стомна:
най-отгоре ще сложи едно
малко парещо сребърно кръстче.

Ти, момче, света обърна,
ала нея все я няма…
По-добре е да се върна,
по-добре е да се върна –
буден и без дъх останал.

Но когато душата не плачеше, бяхме различни –
и събирахме клони за огрев,
и събаряхме всички огради,
Но усещам как в мен се надига реката с годините
и си мисля за края.
И гърмят водопади.

Краят ще дойде със музика –
намек за нещо съдбовно.
Дъжд от небето ще бликне,
от небето ще бликне –
и от очите на хората.

И защо ли сега
съм се втренчил назад
и защо ли се ровя
във лепкави спомени?
Но душата се сепва,
когато усети порой –
и се впива в пръстта,
и наостря своите корени.

Ще се прославиш ли
без тази пръст?
Отдавна са стопени всички свещи.
Тури му пепел, не, тури му кръст!
Но тишината иска да се въплъти
и да ми каже нещо.

Изповядвам блаженото синьо небе
и на облака прашен
развятата грива.
Знам, не влиза кракът ми
в небесното стреме –
мисълта за това
ще избелва косата ми
от черно през сиво.

И се чудя утеха дали ще намеря –
На раздялата устните
вече треперят
някой пак ще поиска
да е всичко за мен,
не и тази, която,
ще чакам сам на този праг
докато пада този сняг,
докато хапе този вятър.