Тази, която

Албум: Касиопея | ПОРЪЧАЙ >>>

С очи на ангел ли прогледнах
тъй отвисоко, тъй добре?
Смутих до смърт душата бедна –
видях от тясното небе
таван с прекършени криле –
там мълчешком
една жена приседна.

Отдавна пада този сняг,
отдавна хапе този вятър,
Аз път в очите й видях,
заслушах се, но не разбрах
дали ще продължим нататък.

Tя нехае за виното в крехкия съд
и събира ме весело –
късче по късче –
като счупена стомна:
най-отгоре ще сложи едно
малко парещо сребърно кръстче.

Ти, момче, света обърна,
ала нея все я няма…
По-добре е да се върна,
по-добре е да се върна –
буден и без дъх останал.

Но когато душата не плачеше, бяхме различни –
и събирахме клони за огрев,
и събаряхме всички огради,
Но усещам как в мен се надига реката с годините
и си мисля за края.
И гърмят водопади.

Краят ще дойде със музика –
намек за нещо съдбовно.
Дъжд от небето ще бликне,
от небето ще бликне –
и от очите на хората.

И защо ли сега
съм се втренчил назад
и защо ли се ровя
във лепкави спомени?
Но душата се сепва,
когато усети порой –
и се впива в пръстта,
и наостря своите корени.

Ще се прославиш ли
без тази пръст?
Отдавна са стопени всички свещи.
Тури му пепел, не, тури му кръст!
Но тишината иска да се въплъти
и да ми каже нещо.

Изповядвам блаженото синьо небе
и на облака прашен
развятата грива.
Знам, не влиза кракът ми
в небесното стреме –
мисълта за това
ще избелва косата ми
от черно през сиво.

И се чудя утеха дали ще намеря –
На раздялата устните
вече треперят
някой пак ще поиска
да е всичко за мен,
не и тази, която,
ще чакам сам на този праг
докато пада този сняг,
докато хапе този вятър.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

one × five =