Пришествие

Луната свети над града,
надвиснала като махало.
Ще падне ли? Или ще ни отмине
отвек приготвената гибел?
Не ме оставяй сам с това небе,
със жаркия си дъх стопли ме.

Стоя вторачен в малкия прозорец,
Откак се помня нагоре се взирам,
където звезди като едра шарка
разболяват пространството синьо
и комети чертаят удивителни знаци.
Но не това, не това спира ума,
вледенява сърцето, тревожи зениците,
а една аксиома, едно знание тайно,
че нещо друго и важно там нявга ще видя;
Не ме оставяй сам с това небе.
Остани с мене докрая.

Настойчиви сънища внезапно ме будят
с видения, че мракът познат не е мрак
и звездите са живи многоцветни създания,
тръпнещи в жажда за път и игра
Странното знание още ми казва,
че всеки миг там горе нещо се случва,
нещо е вече завинаги-случено,
че нещо голямо ей-сега ще се случи – току пред очите ми.
Не ме оставяй, чуваш ли,
не ме оставяй сам с това небе.

Но дните и нощите звездни минават,
Сребърно-лунни косите ти стават
и чаканото бавно мутира в никога-недочакано.

Не търси неистово устните ми в мрака,
Забрави за ръцете ми,
от които поемаше като вярно животно нектар и амброзия
и пиеше жива вода през годините.
Слушай, уморен съм от взиране
и ако и тази нощ всичко е същото
там горе, тук долу, със мене, със тебе –
Утрото ще бъде утро на края,
утро на тръгване, на незавръщане,
и аз ще изчезна напълно във думата “път”,
а ти ще останеш завинаги в думата “никога”.
Но сега не ме оставяй сам с това небе.

Затуй се моли от сърце и душа,
обливай във сълзи светите образи.
Дано молитвата ти в час добър се случи
и милостта да се излее над мен, над теб, над нас
и над света оставен.
Не ме оставяй сам с това небе
и малкия прозорец не отваряй.

1988

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

1 × five =