Река

Не съм река и брегове не са ми нужни,
но ти ми каза: Остани.
На север дълго аз вървях, ти цялата си южна
и всеки сняг пред тебе се топи.

Каква вода да избера? От кой сезон? С чия невярна памет?
Река, море, сълза или пък лед?
Нали ми каза: Остани. И аз останах,
но все така изтичам се към теб.

А още тананикам си насън
една гора – и тъмна, и опасна.
И малки са ми тези две крила,
а други няма как да ми пораснат.

Какъв проливен път ме чака само –
път отдалече, бликнал към дома,
от вчера тръгнал към напукания залез,
от вчера спрял да вярва в чудеса.

Сега седят в притоплените къщи
героите на книгата-игра.
Виновните заграбеното връщат
във края на последната глава.

Аз чаках твоя смях от векове –
да прокънти, докрай да ме оспори.
И се препъват в тебе всички върхове,
и коленичат. И за нас се молят.

Завърнах се във нощите ти южни,
снежинката в окото се стопи.
Не съм река и брегове не са ми нужни,
но винаги ми казвай: Остани.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

11 + thirteen =