Приказка за царя

Болен е царят – на умиране.
Короната сваля, от балкона се взира
към пътя, където сред пепел и прах,
прах и пепел,
вестоносец лети и се мръщи небето.

Болен е царят – верни бяха поличбитеи
коварни – жреците с отровните чаши.
Не броеше победите, не броеше цариците,
а ние останахме сами и уплашени.

А в пустите храмове иконите плачат,
от очите избодени миро се стича.
Някой тайно от всички в съня ни сменил е
радостта ни с тревога и жезъла с бича.

Все по-трудно се палим от битова ярост,
урокът на бедния добре сме научили
Колко лесно било да разжалваме
генералите в редници, а вълците – в кучета.

Ще дойде той… Във къщите ни мъртви
ще блесне свилената му коса –
усмихнат като есенен четвъртък
и праведен като роса.

Отиде си царят и шутове слепик
ато прилепи черни по престола накацаха.
На децата си приказки вечер разказваме,
че той се е върнал, но не сме го очаквали.

Тук улици и кестени за него знаят,
но нищичко не казват – непонятно е.
Ще приседнем и ние. Ще се молим безмълвно
да го видим отново. Тъй дълго го чакахме.

Ще дойде той… Във къщите ни мъртви
ще блесне свилената му коса –
усмихнат като есенен четвъртък
и праведен като роса.