След рая
Една нова песен по текст на Илиана Александрова и моя музика.
СЛЕД РАЯ
Как вали, как целува със хладен език
този дъжд мойта сушава памет!
И забива в сърцето ми мокър камшик
като нож в незараснала рана.
Пак расте през гърдите ми старо стебло
и ме хвърля в уплашена треска
безпощадният разказ за невинно дърво,
залюляно от змиина песен.
На финала стоим с полудели уста
да преглътнем разкъсана вечност.
Като пясъчна буря в нас се вдига пръстта
и грехът ми за теб е наречен.
А дъждът все вали и водата пълзи
към дълбоката пропаст в душите,
дето паднаха много мечти и вини
и сега подивели се скитат.
Хрумна ми нещо есенно докато слушах песента… Не е точно отговор, но има някаква връзка. Не е и съвършено, но пък е от сърце – моля сподели го с Илиана:
Аз съм пясъчна буря, но не от онези
дето пътници сварват, затрупват селца,
просто есенен вихър съм, с пъстри кроежи,
хвърлящ прах в уморени очи и сърца.
Искам всички да видят премяната златна,
тя обаче повяхва, отлита отвъд
и натяква, кафява, набръчкана, хладна,
че е плод вечността ми, с разкъсана плът.
И отново съм гол, и отново се крия
зад смокини, зад храсти, зад бляскав PR
и зад мерена реч върху жълта хартия
и усърдно играя театъра стар…
Всяка есен обрулва листата ми смешни.
Черни клони протягам със ропот и страх,
а небето посреща ме с пролетни песни…
Как така да забравя небето успях?
Явно пясъчна буря съм, но от онези,
дето себе си само затрупват със прах…