Трите условия

Енорийски бюлетин Покров, 1995 г. Из книгата “The Orthodox Way”, еп. Калистос Уеър

Всяка крачка в духовния път на православния християнин се предопределя от три незаменими условия.

Първото условие е пътешественикът, поел по Пътя, да е член на Църквата. Духовното пътешествие се предприема в общение с други хора, а не в уединение.

Православната традиция набляга изключително силно върху църковния характер на истинското християнство. По думите на Алексей Хомяков,

Никой не се спасява сам. Този, който в спасен, е спасен в Църквата, като неин член и е в единство с всички останали членове. Когато някой вярва, той е в общението на вярата, когато някой обича, той е в общението на любовта, когато се моли, той е в общението на молитвата.

Или, както отбелязва о. Александър Елчанинов,

Невежеството и греха са характерни за самотните индивиди. Само в единството на Църквата тези дефекти се преодоляват. Човек открива истинското си Аз само в Църквата – не като безпомощен духовен самотник, но в силата на общението със своите братя и със своя Спасител.

Разбира се, има много хора, които с разсъдъка си отхвърлят Христа и Църквата Му, или пък никога не са чували за Него, но даже и без сами да подозират, те могат да бъдат истински служители на Единия Бог дълбоко в сърцата си и в посоките на своя живот. Бог е в състояние да спаси дори и онези, които приживе никога не са принадлежали на Църквата Му. Но, разглеждайки нещата от нашата гледна точка, това не ни дава право да кажем: “Нямам нужда от Църквата.” В християнството няма духовен елит, освободен от задължението за пълноценно църковно участие. Самотният пустинник принадлежи на Църквата точно толкова, колкото и градският занаятчия. Аскетичната и мистичната пътека, макар да е от една страна “полет на самите към Самия”, е в същото време изключително социална и ориентирана към общността. Християнинът е човек, който има братя и сестри. Той принадлежи към едно семейство – семейството на Църквата.

Второ, духовният Път предполага не само живот в Църквата, но и живот в тайнствата. Както Николай Кавасила отбелязва изрично, тайнствата съставляват живота ни в Христа. Тук отново няма място за елитарност. Не бива да смятаме, че има една пътека за “обикновения” християнин – пътеката на общото богослужение, чиито център са тайнствата – и друга за малцината избрани, призвани за вътрешна молитва. Напротив, има само един път – пътят на тайнствата и пътят на вътрешната молитва, а съставляват едно цяло. Никой не може да бъде истински християнин, ако не участва пълноценно в тайнствата, както и никой не може да бъде истински християнин, ако гледа на тях като на механичен ритуал. Отшелникът в пустинята може да получава Причастие по-рядко от християнина в града; това обаче ни най-малко не означава, че тайнствата са по-малко необходими на отшелника. Това означава само, че ритъмът на неговия евхаристиен живот е различен. Бог, разбира се, може да спаси и тези, които никога не са били кръстени, но докато Бог не е обвързан с тайнствата, ние сме.

Както отбелязва св. Марк Подвижник, цялата пълнота на аскетичния и мистичен живот предварително се съдържа в тайнството Кръщение; колкото и да напредва човек по Пътя, всичко, до което достига е все по-пълното разкриване на кръщелната благодат. Същото може да се каже и за св. Причастие. Пълнотата на аскетичния и мистичен живот е задълбочаването и осъзнаването на евхаристийното ни единство с Христа Спасителя. В Православната църква Причастието започва да се дава на децата от момента на кръщението им. Това означава, че най-ранните спомени от Църквата, които пази един православен християнин, са почти винаги свързани с приемането на Тялото и Кръвта Христови; а последното съзнателно действие в живота му, според искрените му надежди, пак ще е приемането на Божествените Дарове. И така неговата опитност от св. Причастие продължава през целия му съзнателен живот. Най-вече чрез Причастието християнина става един със и във Христа, “охристовен”, “обожествен” и “обожен”; най-вече чрез Причастието той получава първоплодовете на вечността.

“Блажен е оня, който е ял хляба на живота, който е Иисус”, пише св. Исак Сирин. “Още в този свят той диша въздуха на възкресението, в което ще се възрадват праведните, когато възкръснат от мъртвите.” “Всеки човешки порив тук достига крайната си цел”, казва Николай Кавасила. “Защото в това тайнство ние получаваме Самаго Бога и Сам Бог става едно с нас в най-чудесното от всички възможни единения. Това е последната тайна: не можем да видим отвъд нея и нищо не може да бъде прибавено към нея.”

Духовният Път не е само църковен и тайнствен; той е и евангелски. Това е третото незаменимо условие за напредък по Пътя на православния християнин. На всяка стъпка от пътеката се обръщаме за водителство към Бога, Който ни говори чрез Библията. Според Мъдростта на Отците-Пустинници “Старците казваха: Бог не иска нищо друго от християните, освен да слушат Св. Писание и да изпълняват това, което то казва. (Но навсякъде по-нататък в Мъдростта на Отците-Пустинници откриваме наставления за нуждата от духовен наставник, който да ни помага да прилагаме правилно Писанията). Когато някой попитал св. Антоний Египетски: “Какви правила да спазвам, та да угодя на Бога?”, той отговорил: “Където и да ходиш, нека винаги Бог бъде пред очите ти; каквото и да правиш или говориш, вземай пример от Св. Писание; където и да се заселиш, винаги бъди готов да напуснеш дома си. Спазвай тези три неща и ще живееш.” “Най-чистият и най-достатъчният източник за ученията на вярата”, пише митрополит Филарет Московски, “е откровението на Св. Писания.”

Епископ Игнатий Брянчанинов давал следните наставления на младите монаси, но думите му се отнасят в еднаква степен и към миряните:

От първото си влизане в манастира монахът трябва да отдаде цялата си грижа и внимание на четенето на Св. Евангелие. Той трябва да изучава Евангелието тъй внимателно, че то да е винаги в паметта му. При всяко нравствено решение, при всяко действие, при всяка мисъл, в паметта му винаги трябва да бъде учението на Евангелието. Изучавайте Евангелието до края на живота си. Никога не преставайте. Не си мислете, че сте го изучили достатъчно, даже и ако сте го научили наизуст.

Какво е отношението на Православната църква към критическите изследвания на Библията, популярни на Запад през последните два века? Тъй като разумът ни е дар от Бога, несъмнено в науката има място за изследвания за произхода на Библията. Но, като не отхвърляме изцяло тези изследвания, като православни не можем да ги приемаме безрезервно. Винаги трябва да имаме предвид, че Библията не е просто сборник от исторически документи, а книгата на Църквата, съдържаща Божието Слово. И така, ние не четем Библията като отделни индивиди и не я тълкуваме в светлината на личното си разбиране, нито пък се водим от съвременни теории, почиващи на критика на източника, формата или редакцията. Ние четем Библията като членове на Църквата, в общение с всички останали нейни членове през всички векове. Окончателният критерий за нашето тълкуване на Писанията е църковното съзнание. А това означава да сме винаги наясно как смисъла на Писанията е обяснен и приложен в Св. Предание, т. е. как е разбирана Библията от Отците и светците и как е използвана в литургичното богослужение.

Докато четем Библията ние получаваме информация, търсим смисъла на двусмислени изречения, сравняваме и анализираме. Но това е нещо вторично. Истинската цел на изучаването на Библията е много по-висша – да нахраним любовта си към Христа, да склоним сърцата си към молитва и да получим водителство в личния си живот. Изучаването на отделните слова трябва да отстъпи пред непосредственото общуване със самото живо Слово. “Когато четеш Евангелието”, казва св. Тихон Задонски, “сам Христос ти говори. И докато четеш, ти се молиш и се разговаряш с него.”

Така православните са насърчени да четат бавно и внимателно, като този процес го води направо в молитвата, както е lectio divina на Бенедикт и цистерцианското монашество. Но обикновено православните не следват сложни правила или методи при това внимателно четене. Системите на дискурсивната медитация, развити на Запад по времето на Реформацията от Игнаций Лойола или Франсиз Салски, почти не се използват в православната духовна традиция. Една от причините, поради която православните не са изпитвали нужди от подобни методи, е че литургичните служби, които те посещават, особено по време на големи Господни празници и Велики пости, са доста дълги и съдържат чести повторения на ключови текстове и символи. Това е достатъчно, за да нахрани духовното въображение на богомолеца, така че той няма нужда да преосмисля и доразвива посланието на църковните служби в някакъв формализиран период на ежедневни медитации.

Ако се чете в съответния молитвен дух, Библията винаги звучи съвременно – не просто писания, сътворени в едно далечно минало, но послание, адресирано непосредствено до мен, тук и сега. “Този, който е смирен в мислите си зает с духовен труд”, казва св. Марк Подвижник, “когато чете Св. Писание, ще приложи всичко към себе си, а не към някой друг.” Като книга боговдъхновена и адресирана лично до всеки вярващ, Библията притежава сакраментална сила, тя предава благодат на четящия и го довежда на мястото на една свръхестествена среща. Без да омаловажаваме научната библеистика, трябва да кажем, че истинският смисъл на Библията се разкрива на онези, които я изучават с духовните си очи, а не само с разума.

И така – Църквата, тайнствата, Св. Писание: това са трите необходими условия за нашето духовно пътешествие.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

15 − four =