Мърда ли движението, или за ония момчета

Комата

Комата

Току-що се връщам от Истанбул и в главата ми се въртят едни…

Първата вечер, след едно прекрасно непреднамерено шляене из града, решихме да си потърсим място с хубава жива музика. По едно време се чу китара и набързо ни примами в една уличка. Гледаме – врата, на вратата сложена тонколона, от която се носеше музиката. Влизаме – чудна кръчма с таван със стъклени фенери и тухлени стени, а вътре свирят две момчета. Ясно – ние бяхме точно за тук..

С двете момчета, които свиреха, поговорихме в паузата. Репертоарът се оказа от техни авторски песни, примесени с популярни песни на известни турски автор-изпълнители и тук-там някой прелюбопитен кавър на някое световноизвестно парче.

Та ето защо ви го разказвам това:

Тези двете момчета по на няма и 30 години можеха да издухат от сцената целокупните отци-основатели на българското „бардовско движение”.

Можеха да издухат от сцената и всичките български автор-изпълнители, които харесвам и чието творчество ценя (барабар с мене, дето и да свиря не мога като хората).

После тези момчета ги смениха едни други момчета, дето насмалко не издухаха от сцената онези, първите момчета. Пак с такъв репертоар.

Отидохме на същото място и следващата вечер. Момчетата бяха други, прошариха се и с момичета, а китарите – с цигулка. Гореказаното важеше и за всички тях.

Та като чета всяческите нашенски спорове и вълнения относно „движението” и кой какъв бил в него, се чудя дават ли си сметка онези, които се имат за избрани и призвани, че някъде, в някоя кръчма, в някой задимен хол или направо на улицата най-вероятно свирят едни момчета, способни да ги заврат в задния си джоб.

Не става дума за съизмерване с великите, а за едни най-редови момчета, които сами си пишат текстовете и музиката и сами си пеят песните.

Защото никой, абсолютно никой на този свят не е застрахован от съществуването на тези момчета. Дори и великите. Дори и когато те наистина са велики.

В Турция най-вероятно си нямат „бардовско движение”, ама пък кадърни автор-изпълнители – наспорил Господ…

Разцеплението сред българските автор-изпълнители е факт, безспорен и според мен – безвъзвратен. Но не виждам защо от това трябва да се правят трагедии и да се издига лозунгът „Единство, творчество, красота”. Напротив – това разцепление е за добро.  Няма смисъл изкуствено да се държат впрегнати в една каруца орли, раци, щуки, тигри, зайци, таралежи, птеродактили, дириджабли и прочие добитък (понякога едър и рогат). В съществуването на „движението” аз отдавна не вярвам.То за мен е само един (за някои – мил) спомен от 80те, също като едно друго движение – „Направи си сам”. Второто вече не съществува, но хората продължават да си майсторят сами разни неща, и понякога тези неща са прекрасни… Затова и предпочитам да говоря не за „бардовско движение” (каквото според мен, повтарям, отдавна не съществува), а за жанра „авторска песен”, който безспорно си съществува и може да не е чак в буен разцвет, но пък си е в достатъчно добро здраве. (За разлика от „движението”, на което комай му се взе здравето 🙂 ).

И пак си припомних онова мое любимо парче на Емил Билярски:

Ние пеем и пием, кой според таланта,
от село на град по безкрайни събори,
но не виждаме, че конете ни – кранти
ни чакат за чистене в смрадни обори.

Та вместо всички тия безплодни напъни да се обедини необединимото и въобще да се обхване необхватното, я да вземе всеки да си понахрани и да си понатимари крантицата, че и фъшкиите да си изрине, доколкото може, че то вече се размириса, та не се трае, дами и господа. Поединично и частно, и „с малко помощ от моите приятели”, разбира се, не всичките под строй като на ленински съботник, аман от мераклии за началници.

Ама някой ще тръгне да ми обяснява, че то неговото не било кранта, ами Пегас. Ами – крантици са всичките, най-много на Росинанти да го докарат. Пегаси, дръжки. Със същия успех може да се твърди и че са еднорози, а пък ние всичките – непорочни девици, без оня лошия Емо Братчеда :-).

Разцеплението, повтарям, е факт, но в него няма нищо лошо – нормална тектоника.

Но съветвам всички български автор-изпълнители, независимо на кой от оформящите се континенти се намират: никога, ама никога не забравяйте за съществуването на ония момчета.

Защото съществуват.
Аз съм ги виждала.
А с мнозина от тях и съм пила.

Светлана Комогорова – Комата

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Krasi Parvanov каза:

    Това си е абсолютната истина.
    Видях го с очите си и го чух с ушите си това нещо в едно малко кръчме в една тясна уличка в Кушадасъ през есента на 2002 година.
    Даже изсвирих 2 песни в тази малка кръчмичка с китарата на едното от момчетата. Барманът ми каза да оставам да свиря в почивките, ама трябваше да си тръгна защото не бях сам и компанията ми не искаше да остава…
    Да, момчетата и момичетата ги има и свирят и пеят собствени песни съвсем не на шега. Веднага ви привеждам няколко примера:

    http://www.youtube.com/watch?v=KZLyLQjWV8Y&feature=channel_page

    http://www.youtube.com/watch?v=qJiNZtIUKkc&feature=channel_page

    http://www.youtube.com/watch?v=32t9CkEJM_g&feature=channel_page

    http://www.youtube.com/watch?v=KjMRf4egAyA&feature=channel_page

    http://www.youtube.com/watch?v=hGfdoXDwxx8&feature=channel_page

    http://www.youtube.com/watch?v=Tav0b2VbONU&feature=channel

    И за останалото си права, Кома. От сърдене и чумерене полза няма. Полза за мен има като седна, настроя си китарата и посвиря и попея.
    Предполагам и за останалите е така.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

two × 1 =