blues on 42nd street

Черен е негърът. Лепне джазът по пръстите,
лъска топлото злато на сакса,
дълго целува дебелите устни –
Носи спомен неясен за полята памукови,
за товарния влак, който тича на юг –
към дома, към дома…
(Но това е история стара, съмнителна,
тъй нелепа в Ню Йорк, сред такситата жълти,
сред стъклата от залез опалени
и от жегата, юлската жега).

Черен е негърът, черен е –
като цевта на парчето опасна стомана
в джоба на малкия мълчаливец от Харлем,
който ченгетата тъй дълго търсиха
да го спрат, Боже мой, да го спрат…

Благодетелят-просяк уморен се обляга
на бетона горещ, на Манхатън в сърцето
и раздава ни щедро свойто знание тайно,
тази стара наука, която се учи
в кварталите крайни и черните църкви.
(А Хъдсън, реката, индианци сънува
и говори със него, само със него).

Черен е негърът, черен е –
като опушен вагон от метрото
в най-крайните спирки,
Но тъгата е синя,
тя тече над комините,
полудяла от blues по океана безбрежен
и небето,
където
свършва Америка,
свършва Америка.