Зимата на досиетата

Мы ведем войну уже семьдесят лет,

Нас учили, что жизнь – это бой,

По новым данным разведки,

Мы воевали сами с собой.

Б. Гребенщиков

Сядам да пиша текст за досиетата на митрополитите. Иска ми се, кой знае защо, да е нещо светло – ей така, напук на всичко, което се изприказва напоследък. Иска ми се да пиша вдъхновено и обнадеждаващо – така, че като четат, хората 1) да въздъхнат опрощаващо; 2) да не се отвратят или отвърнат от Църквата, защото са разбрали, че всеки стои там на свои собствени основания и 3) да могат да продължат напред с повече вяра.

Не ми се получи. Не съм явно точният човек на точното място в точното време. И затова сега пиша този несвързан текст – белким, ако не друго, поне да изразя как се чувствам. Защото се чувствам зле.

Знаех, че сред митрополитите ни е имало доносници. Знаех, че Партията си е свършила добре работата – огледайте хала на родната църква и тази констатация ще ви се набие в очите. Знаех за стадото и мършата, за маймуните и триците, за кучето, дето скачало според тоягата, за “страх лозе пази” и за преклонената главичка, дето сабя не я сече.

Нещата, които не знаех и с които тепърва ще се наложи да свиквам:

1. Предателството е било повсеместно. Дотук с идеята за стадото и мършата. По последни данни, стадото се оказва съставено изключително от мърша.

Партийната политика е успяла. Напълно. Планът е бил изпълнен и преизпълнен за години, ако не за поколения напред. Това, че патриархът не се оказа с досие, внася само един забавен щрих в общата картина – ако манипулираш целия Синод и контролираш избора на патриарх, просто не ти е необходимо да вербуваш самия патриарх. Поздравления за майор Котов; поздравления за Мишо, Кирилиевич, Пенев, Торис, Велко и т.н. А, да, и за Ваньо.

2. Стана ясно, че спрямо никого от църковната дружина не е прилаган натиск. Не са им извивали ръцете, не са ги затваряли във влажни мазета, не са им припомняли, че имат семейства и току-виж, нещо се случи… Не са ги работили (виж ти!) дори по класическата схема – по линията на любовчийство, дребни човешки слабостици и др. под. Просто са ги попитали: ще служите ли? И са получили всичко, което са поискали. И повече дори са получили – само на единия от групата досието се оказа цели 27 тома. Един църковен Агент 007, чийто писателски талант, вместо на богословското поприще, се е разгърнал на друго място.

От това като че ли най-много ме е срам, заради всички тях. Защото съм говорил с църковни хора, които също са имали взимане-даване с Държавна сигурност. И когато ги попитах: как стана?, ми отговориха кратко и ясно: с бой. Срам ме е, че сред нашите църковни водачи не се е намерил и един, готов да понесе някакво страдание или минимум неудобства заради вярата си. Нито един, който да е отказал. Нито един, който да е отговорил на любезните покани за доносничество: “Не мога, вярата не ми го позволява”.

3. Вече разбрахме, че спонтанната exit strategy (стратегия за изход) на разкритите като доносници митрополити ще се раз(по)ложи в два основни модуса – мълчание и жертвена поза.

По отношение на мълчанието: години наред отделни митрополити бяха конфронтирани с прекия въпрос: Били ли сте, или не сте били? По един или друг начин всички запитвани отричаха. Междувременно се оказа, че някои от тях са подавали молби до Комисията за унищожаване на уличаващите ги в сътрудничество документи. В този смисъл и отричанията, и мълчанията им се оказаха проявления на класическия грях на лъжата.

По отношение на жертвената поза: тезата ми се струва дълбоко и отблъскващо напукана на фона на констатираната липса на натиск при вербуването. Един от митрополитите (Симеон) дори заяви, че е вършил работата си (27 тома с доноси) “по убеждение”. Възниква резонният въпрос: каква е природата на това убеждение? Кой би служил предано “по убеждение” на доказано дълбоката и непоправимо антицърковна политика на БКП, освен човек, изповядващ същата или подобна на комунистическата безбожническа идеология? И как да съчетаем идеята за митрополитите-жертви с това кратко и ясно изказано “по убеждение”? Жертвата обикновено е принудена да прави нещо против убежденията си и против волята си. Синодалните агенти са работили доброволно и “по убеждение”. Кое ги прави жертви тогава? И как да ни се обърне езикът да използваме това понятие едновременно и за убедените сътрудници, и за избитите свещеници, и за стотиците прекършени животи на вярващи християни в комунистическите лагери на смъртта?

***

Преди години ме беше посетил (в офиса) един митрополит. Един от малкото, които са ме посещавали – казвам го изрично, за да не ме обвинят в желание да блесна с владишки познанства. Тия, владишките познанства, дотук са ми носили най-вече бели косми – от мъдрост, разбира се.

Посред разговора, течащ в мудните води на протоколните любезности (честно, опитах се да говоря човешки, не се получи), митрополитът изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, снижи глас и попита:

– Господин Сивов, този кабинет подслушва ли се?

– Не, – казах – владико, доколкото знам, не се подслушва.

Предполагам, наясно сте с абсурдността на размените две реплики. То е все едно да питаш жената в леглото до теб: Спиш ли?, а тя да отговори: Да.

Въпреки уверенията ми, владиката се приведе над мен и, вече шепнейки доверително, с видима възбуда от собствената си невероятна дързост, задъхано произнесе следното изречение:

– Господин Сивов, искам да Ви кажа, че безработицата е най-големият бич за нашето общество.

…След което се облегна на стола, видимо изтощен от изричането на опасната истина.

Колко много страх имаше в този човек! Разговорът се състоя поне десет години след промените, а той още видимо трепереше като лист дали не го подслушват – и дори баналните свои мисли за безработицата смяташе за връх на дисиденството, заради което се чувстваше преследван. И доволен от героизма си, когато събираше все пак смелост да изрече на глас, макар и шепнешком, въпросните банални мисли.

Същият този митрополит веднъж чух да отговаря на журналистически въпрос за сексуалната експлоатация. Журналистката, млада жена, го попита дали е чувал, че в епархията му има много бели робини. Владиката дори не трепна, а моментално разви кратко експозе-проповед (липсваше само “възлюбени в Господа братя и сестри”), обилно гарнирано със светоотечески цитати, в смисъл, че робството е неприемливо за Църквата… Мисля, че изобщо не разбра въпроса. Навярно защото не искаше. Но за мен беше ясно – страхът ражда неадекватност, която ражда нов страх. И така – до безкрайност.

Погледнато откъм официалния му колективен орган на управление, българското православие е живописно и нелепо, като жената-ластик в цирка. Погледнато откъм средния расоносен ешелон – бедно, недоволно, измъчено и недообразовано. Откъм “вярващия народ” – объркано, разпиляно и посредствено. Но това са нашите човешки погледи. Отгоре нещата със сигурност са други. Знам го, защото вярвам в Църквата – вярата в нея е част от Символа. И Отгоре Църквата е като армия с развети знамена – страшна и величава, дори да се състои от един-единствен достоен християнин. Но отдолу, Господи…

Днес разчекваме душите и умовете си между “изпадането в стремглавост” (по Радичков) и “вражеското протакане” (по Джони Пенков). Искаме да стъпчем в калта онези, които сегашната политическа конюнктура изобличава като предатели. Друга част от нас иска да замаже и забрави всичко, защото помни някак, че слабостта и греха не са запазена територия на епископата. Между желанието да видиш човека с (духовна) власт (публично) унижен и остатъците от идеята за прошката и споделената грешна природа се разполага целият ни креслив дискурс по проблема с владишките досиета.

Намалявайки децибелите на призивите за покаяние, можем ли да открием някаква първична логика в искането за отваряне на досиетата? Логика извън реваншинзма, отвъд отмъщението и, по възможност, в рамките на църковния етос?

Велислава Дърева и други около нея се опитаха да отговорят на този въпрос в понятията на синьото и червеното в политиката, където на синьото се отреди ролята на анти-комунистически радикали с примитивна лустрационна амбиция и нулев респект към институцията БПЦ. Беше напомнена (справедливо, но според мен без отношение към този конкретен проблем) ролята на СДС за разкола. Червените, респективно, в този дискурс бяха представени като радетели за стабилността и авторитета на църквата. Така проблемът с църковните досиета се сведе до противопоставянето на тезите “Да се отворят досиетата, агентите-клирици да се покаят и да си подадат оставките” и “Да не се отваря нищо, защото това би било удар срещу един от стълбовете на държавността”.

Първата (дясна, синя) теза страда от дефицит на църковност в частта си за изискуемото покаяние и в лустрационния си фетиш. Десните се провалят във въобразената аналогия на църквата с някаква обособена духовна каста (или партия, за по-лесно), която следва да бъде отнесена по някакъв начин към някоя от частите на политическия спектър. И понеже сътрудничеството със службите я поставя в лявото, тя следва да бъде извадена оттам с политическите методи на принудителната лустрация.

Втората (лява, червена) теза страда от дефицит на църковност в разбирането си за природата на църквата и нейната непоносимост към лъжата. Левите се провалят в опита си да подскажат и наложат църковна икономия (разбирана от тях като малка лъжа в името на голяма истина) там, където такава е неуместна. Църковната икономия няма нищо общо с комунистическата концепция за “малката” и “голямата” правда.

***

…А Синодът няма да намери думи, за да обговори ситуацията. Няма да намери жестове, за да я преодолее. Изреченото и направеното от митрополитите дотук навява усещане за пълно безсилие – духовно, умствено, богословско. Това безсилие не може да бъде покрито със жестове или с говорене извън Синода. Колективната немощ на църковното ръководство се оказва мъчително константна величина, стабилно проектирана в необозримото бъдеще.

Молете се за дълготърпение, братя и сестри. Ще ви е много нужно в близките години.

Прелистване на прашните папки

В един юлски ден на миналата 2011 година влязох в читалнята на Комисията по досиетата. Тогава за пореден път иска да напиша “нещо за досиетата”. Тъкмо бяха огласили агентурните досиета на професор Иван Желев, на Димитър Киров и на още неколцина, свързани с богословските факултети и църквата.

В читалнята на Комисията заварих група богослови, преподаватели от факултета. Бяха дошли да прочетат досиетата на колегите си. Посред тишината току някой изпъшкваше, друг цъкаше (тц-тц!) невярващо, трети тикаше пръст в някоя страница на отровнозелените папки и посочваше на колегата си какво е “донесъл” агент Ангелов или агент Антон за него. Трети просто беше заровил ръце в главата си и целият му вид говореше: “Не мога да повярвам”.

Прекарах един цял следобед в четене на въпросните материали. Исках да изясня нещата за себе си, преди да започна да пиша каквото и да е. Исках някак “полека, без злоба, човешки, да пробвам със тази история”, както беше писал Вапцаров.

Агент Ангелов е бил вербуван през 1973 г. в Атина (по това време аз самият съм бил тригодишен). Вербовката е била “на патриотична основа”. Задачите: проникване в книгохранилища, изучаване на чужди граждани “от оперативен интерес”. За подопечния си агент (СС, секретен сътрудник) ръководещият офицер пише: “Като научен работник не е изявен, но проявява упоритост и последователност”. И наистина, тия две качества са били важни за Партията. Какъв контраст с нелепото кратко агентурно битие на Казимир Попконстантинов, който очевидно е бил доста по-изявен като научен работник, но в оперативната си работа явно не е бил достатъчно “упорит и последователен”…

Прелиствам дебелата папка с означение “Ф2 АЕ 15328” – една от двете, приютили ситно изписаните донесения на агент Ангелов. Имена, имена – на гръцки духовници, настоящи български архиереи, студенти, преподаватели – преброявам 57 имена в едната и 66 имена в другата папка. Хора, неподозиращи, че някой ги е следил и е докладвал “там, където трябва”. Хора, които са се доверявали.

В обигран стил агентурните текстове на агент Ангелов от онова време разказват за хора и процеси в църквата; анализират ситуацията в йерархията в детайли, предлагат на службите на ДС промени в провеждането на църковната политика, кадруват… Всичко, разбира се, е “на патриотична основа” – срещу “румънската офанзива” спрямо Зографския манастир, срещу “проникване на гърци”… “На патриотична основа” към Държавна сигурност тече поток от информация, касаеща подробности от личния живот на наблюдаваните, техните слабости, които да бъдат използвани за едно или друго.

В документ 9495 от 1973 г. четем как оперативният работник съветва агент Ангелов за съдържанието на кореспонденцията му с патриарха. Доверието на патриарха към младия Желев е било използвано докрай; всяко действие на църковното ръководство е било следено и анализирано чрез агентурата. На фона на овладяната стилистика на агентурните му донесения, колко преднамерено наивно звучи зададеният от агент Ангелов въпрос към един от водещите офицери: “Ако не е тайна, какъв е характерът на нашата служба?” Документите благоразумно мълчат за отговора на този невинен въпрос.

В папката има разписки за купени шоколадови бонбони, явно необходими за установяване на дружески отношения с някой неподозиращ църковен човечец. Има и една забавна резолюция на полковник Маринчев: “(На агент Ангелов) да се разреши курс по фото дело, след което да му бъде даден 1 фотоапарат, производство от капиталистическите страни”. Явно шпионското фото-дело не потръгва много успешно, защото в крайна сметка му дават срещу разписка една “Praktica” (уви, произведена в ГДР).

Но, на който не му върви във фото делото, му върви в любовта. В досието можете да намерите (в случай, че си падате по пикантните истории) разкази на колеги-шпиони за интимните дружби на българския църковно-народен агент с делегатки от икуменически конференции. Нормално, животът на агента просто не е истински без тънката част. И въпреки, че жертвата на стрелите на Амура бил (разбираемо!) “разсеян по време на заседанията” в чужбина, все пак нашите соц-икуменисти са удържали задоволително партийния фронт: “На симпозиума (във ФРГ) присъствали църковни журналисти; някои от тях подпитали за възстановяването на имената на българските мюсюлмани, но въпросът бил умело притъпен от българските делегати”. Много го владеем ние това притъпяването, не може да се отрече. (За тези, които ще се почудят как така едни агенти са донасяли за други агенти, припомням кратък откъс от песента “Tomorrow Never Dies” на Черил Кроу: “You’re not the only spy out there” (“Ти не си единственият шпионин там”)).

И докато из досието на Желев спорадично наднича не просто строгото лице на Държавна сигурност, но могат да бъдат открити и много достойни за вицове моменти (това с фото делото ми е сред любимите – заради стилистиката най-вече), от досието на колегата му Димитър Киров вее неподправена и чиста злоба към Църквата; една ирационална омраза към вярата изобщо – омраза, в която преподавателят в богословския факултет е пребивавал десетилетия и която е чисто и просто плашеща.

Агентът Антон (Киров), вербуван през 1980 г. на идейно-политическа основа, е донасял на ДС за студенти в Духовната академия, които са искали да стават монаси (резолюция: “Да се вземе оперативно отношение”) – и така е допринасял пряко за съсипването на монашеството в България. Доносите му изобилстват с полуграмотно написани сведения за сбивания между студенти, интимни подробности за духовници и монаси, цитати от изказвания на преподаватели и студенти, съдържащи компрометиращи за тогавашния режим мнения. Разговори на свои колеги със студенти за вярата и църквата агентът-богослов нарича в донесенията си презрително и гнусливо “църковно-православна пропаганда”… Докато богословът Желев най-вероятно щеше да си е богослов със или без работата си за ДС, то агент Антон ни се представя като креатура на на ДС в собствен смисъл – човек без лична вяра, влязъл в църквата и богословските среди единствено заради кариера и лична изгода.

От резолюциите на началството върху донесенията на богословите-агенти можем да отговорим на един от най-важните въпрос в цялата тази помия: навредили ли са тези донесения някому? Чухме в последните дни много вопли на тази тема: “Да ме прощават, ако има нещо, но аз знам, че никому зло не съм сторил…” и т.н. От ръкописните резолюции научаваме друго. Донесенията са имали преки последствия върху съдби и кариери. Предприемали са се незабавни рестриктивни мерки спрямо хора, за които е било донасяно. Ето една типична резолюция от богословските досиета: “Чрез агентурата в Духовната академия и Светия Синод да се забави процедурата  по избиране на Х. за декан”. “Мероприятия: да не се допусне Х.Y. да бъде върнат в Духовната академия” и т.н.

***

“Аз му пращам прасе
и цяла бъчонка вино от Малага,
а той да долага!”

Валери Петров

На конференцията в Богословския факултет, на която се обсъждали досиетата на двамата бивши декани-агенти, единият от тях, казват, непрекъснато се усмихвал, докато колегите му прожектирали досието му на стената.

Мисля си за тази усмивка. Дали ще да е била презрителна (един вид, “дребни душици, нищо не можете да ми направите”), дали е била снизходителна (“всички вие всъщност сте ми завиждали и сте искали да сте на моето място, ама просто сте били по-некадърни”), самодоволна (“видяхте ли как съм ви подредил в доносите, нещастници такива”)? И изобщо, за усмивката – удоволствие от добре свършената работа, или усмивка на мъдрец, прозрял суетата на света и тъжната истина, че “всички времена са посредствени” (Ани Илков)?

Взимам обаче някак пример от тази църковно-агентурна усмивка. Най-малкото, защото сериозното говорене по темата за църковните досиета се изчерпа. Или се провали, преди да е започнало. Говоренето ни по тази тема бяха мехурчетата, които изпуска потъващият в блатото; нервните му движения, които го изкарват на повърхността само колкото да пльосне в тинята по-отвисоко.

А пльосването този път наистина е шумно – и се нагълтахме с малко повечко тиня от обикновеното (обикновеното – това са ролекси, линкълни, архонти, имоти, гей- и педо- дребнотемия, тук-там някоя изтърсена архиерейска глупост за разкош). Досиетата на агентите, исторически маскирани успешно като епископи, са някакъв пред-финален щрих преди неизбежната и окончателна констатация “синодът ни е неадекватен”. Щрих, след който сякаш е логично да последва нещо още по-фрапиращо – примерно голо архиерейско хоро насред площада пред софийската катедрала. Или последна серия на “Борджиите” в нашенски вариант. Наистина, извън безвкусната шега от предния ред, какво ли трябва да се случи, за да разберем и приемем, че това нашето не е Синод, а карикатура?

Разбира се, и тук има широко поле за успокояване на нервите. Например, можем самоуверено да си кажем, че карикатурността не е запазена марка на Синода в тази държава. Политически институции, медии, бизнес, здравеопазване, образование – кое ли в нашия български бит не може да претендира за карикатурност? Аз поне не се сещам за такова нещо.

В този дълбок, исконно български смисъл, драма няма. Всичко е наред, всичко е както трябва да бъде, всичко е такова, каквото само може да е; живеем в най-добрия от възможните светове; имаме Църквата, която заслужаваме и епископите, които са проекция на нас самите. И негодуванието, и омерзението, и болнавите призиви за покаяние, и великодушните обещания за прошка; интелектуалните “защити” срещу масонския “заговор” – всичко това е българско, твърде българско. Какъвто ни заговора, такава ни и защитата. Нито истинско покаяние ще дочакаме, нито истинска прошка ще дадем – но не защото едните не могат да се покаят, а другите нямат право да искат покаяние, а просто защото никога не сме разбирали истинското значение на тези думи. И на много други думи. И от много отдавна е така. И потъването в тинята ще продължи – къде по-шумно, къде по-незабележимо. Но понеже нямаме и ни най-малка идея какво да правим в тази неудобна във всяко отношение тинесто-глинеста ситуация, какво друго ни остава, освен усмивката?

Като заговорих за карикатури и усмивки, се сетих за вицовете за Щирлиц. Изкушението беше твърде голямо, признавам. Не устоях – и дръзновено нагодих някои от тях към темата за доносничеството в Църквата. Трябваше ми български еквивалент на съветския разведчик и се наложи да използвам името на агент Ангелов (проф. Иван Желев) за целта – нищо лично; на негово място, оказва се, е можело да сложа доста тогавашни герои.

***

Няколко вица за агент Ангелов, за разведряване на обстановката и в чест на 1300 годишнината

След вечерня в Зографския манастир игуменът разговаря в килията си с един от монасите. Вратата се отваря и в килията влиза И. Ж. Д. Без да обърне внимание на разговарящите, той отваря със шперц касата на игумена и започва да снима с фотоапарат (произведен в ГДР) входящата и изходящата кореспонденция на манастира. Монасите се споглеждат и единият пита: “Отче игумене, кой е този?” “А, това е агент Ангелов от Държавна сигурност – отговаря игуменът – работи по разработката “Цитадела” на 14-ти отдел на ДС”. “Ама как така”, възмущава се монахът, “защо не го изгоните?” “Ех, махва с ръка игуменът, той работи за благото на църквата…”

***
В края на литургията свещеникът причастява. Най-отпред застава агент Ангелов. Другите причастници, особено майките с деца, роптаят – те не знаят, че агентите на ДС в църквата се обслужват с предимство.

***
Пред дома на агент Ангелов спира черна “Волга”. От нея излиза патриархът и дълго натиска входния звънец. “Кого търсите?”, пита зад вратата агентът. “Другаря Желев търся”, отговаря патриархът достолепно. “Няма ме вкъщи”, казва Ангелов. Патриархът се качва във “Волгата” и си тръгва. Ето така вече втори месец агент Ангелов води за носа църковното ръководство.

***
Патриархът вика при себе си агент Ангелов и му казва: “Другарю Желев, утре имаме Ленински съботник, ще чистим Синодалната палата. Участието е задължително”. Решил, че е разкрит, в отчаянието си И. Ж. Д. пише докладна, в която признава, че е агент на ДС. Патриархът чете докладната и се смее благо: “Виж ти какво са измислили от “Църковен вестник”, за да отърват съботника”.

***
Началникът на Международния отдел на Гръцката църква звъни по телефона на българския патриарх. “Ваше Светейшество, дали случайно някой от вашите не ми е бъркал в касата и не е взимал едни важни документи?” Патриархът вика при себе си агент Ангелов. “Другарю Желев, да сте взимали случайно документи от сейф на Гръцката църква?”. “Да, Ваше Светейшество, за благото на църквата ги взех”. “Ами върнете ги”, отговаря патриархът, “хората се вълнуват”.

***
След дълъг и изтощителен ден в работа за благото на църквата, агент Ангелов влиза без да чука в една от стаите на Синодалната палата и заварва вътре един от митрополитите с будьоновка, пред бутилка водка, да си припява на осми глас “Интернационала”. “Какво си мислите, другарю Желев”, пита унило владиката, “само на Вас ли Ви е трудно?”.

***
Агент Ангелов минава покрай Синодалната палата и вижда надпис със спрей: “И. Ж. + Д. С. = вечна любоф”. И само той разбира, че току-що е бил награден със званието “Герой на социалистическия труд”.

***
Агент Ангелов видял на прозореца да висят 38 светогорски броеници и разбрал, че явката се е провалила.

***
Патриархът пита И. Ж. Д.: “Другарю Желев, къде научихте така добре църковнославянски?” “В семинарията, Ваше Светейшество”, отговаря агент Ангелов и си мисли: “Дали пък не се раздрънках прекалено?”

***
В 8.30 всяка вечер агент Ангелов проникваше тайно в машинописния отдел на гръцката патриаршия. По това време на деня човек винаги можеше да се утеши с някой секретен документ, защото машинописките отиваха да гледат “Робинята Изаура”.

***
И. Ж. Д. влиза при патриарха и пита направо: “Ваше Светейшество, защо не станете агент на Държавна сигурност? Добре плащат”. Патриархът възмутено отказва. Излизайки от стаята, И. Ж. Д. подхвърля: “Светейши владико, да ви се намира нещо против главоболие?”. Глас зад кадър: Агент Ангелов добре знаеше, че от разговорите човек запомня само последната фраза.

***
Агент Ангелов отвори сейфа и измъкна писмото от игумена. Игуменът силно крещеше и се съпротивяваше.

***
Веднъж изоставили агент Ангелов на произвола на съдбата. Произволът с писъци се скрил в храстите.

***
Проф. Желев веднъж изпитвал неудобство. Неудобството не знаело нищо за Новия завет и получило двойка.

***
Агент Ангелов чете обява във вестник: “Поп-група си търси пианистка”. “Тия попове съвсем са се разхайтили”, мисли си агентът.

***

Е, добре, посмяхме се на чужд гръб. Чуждият гръб е винаги удобна основа за хилеж, собственият – по-рядко. Но ако през смеха може да дойде и онова непоискано прощаване след неслучило се покаяние – какво пък, все ще е било от полза. Смехът, дори когато е е на чужд гръб, понякога води до разбиране на собствената слабост, а оттам – до великодушие. А великодушието, драги ми господине, е първата крачка към прошката, била тя и непоискана.

***

Не изпитвам гняв – нито праведен, нито никакъв. Ако трябва да опиша чувствата си по този въпрос, ще се колебая между баналното човешко разочарование, погнусата от съприкосновението с нещо лугаво и слузесто и някаква особена тъга – най-вече за онези църковни агенти, които така и не са почувствали Божията любов в живота си. Защото някои наистина не са я почувствали – това е повече от видно, съдейки по страхливите им битиета от последните години.

Не ми трябва разкаянието им; не и на мен; на тях самите им трябва. Нито им е нужна моята прошка. За какво да им прощавам? Че са били слаби и несвестни? Слабостта и неадекватността не са морално укорими. От прошка имат нужда те, но от друго място, до което се стига през вътрешната стаичка. А дали изобщо са имали такава стаичка тези хора? Някога? А?

Епископите. Надзорници над Христовото стадо. Пазители. Пастири, които са готови да тръгнат през дерета и баири, за да търсят заблудилата се овца. Които са готови да дадат живота си за паството си… И богословите – пазителите на ума и паметта на Църквата…

Мисля си за всички тези мили учители наши. И се сещам за Анна – една любима учителка от стихотворение на Гриша Трифонов:

…Разбрах, че Анна от години преподава
в Училището за предатели:
там ставката е по-висока.

Там проверява –
врат, ляв крак, ухо…
И всичко, по което се познава
предателят,
преди да го допуснеш –
да влезе,
да се учи.

Да сполучи.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

2 Отговори

  1. naivnik каза:

    Богомил Петров Ковачев – агент Владислав, агент Ковачев

    През 1981 г. се дипломира в Софийската духовна академия и е изпратен на специализация в МОСКОВСКАТА духовна академия. До 1 септември 1986 г. е представител на Българската православна църква при МОСКОВСКАТА и ВСЕРУСИЙСКА патриаршия. Намерени са и разходни документи, според които Кирил е получавал пари срещу своите доноси. Нещо повече – Кирил е бил на длъжност в легендарното Шесто управление на Д.С., което налага атеистическия мироглед с терор и насилие. В разработка на тайните служби с име “Цитаделата” митрополит Кирил е писал доноси срещу монаси от Зографския манастир, които отстояват българщината в Атон. Какво друго да се очаква СЪВЕТСКИ КОМУНИСТИЧЕСКИ ШПИОНИН . . . Сред докладите на Кирил срещу своите православни братя се срещат подобни цитати: “Отец Йоан е потаен човек. За него няма нищо свято освен парите. Всичко друго не го интересува. Ако прояви някое друго чувство, то е само средство да стигне до своята цел.” Освен пари той е получавал за дейността си и дребни подаръци като например фотоапарат. В Първо управление е бил регистриран на 29 юни 1976 г., а само няколко месеца по-късно е бил ръкоположен за йеромонах . . . На 1 юни 1989 г. Кирил е бил възстановен на отчет в Държавна сигурност. Това е станало само три месеца след избирането му за Варненски и Великопреславски митрополит . . . Кирил е назначен за митрополит благодарение на своя чичо Христо Маринчев, който е генерал от Държавна сигурност и възглавява Комитета по въпросите на Българската Православна Църква и Религиозните Култове . . .
    Един от най-екстравагантните проекти на Варненския митрополит безспорно е този за съчетаването на SPA комплекс, духовно-просветно-рехабилитационен център и ваканционно селище. Комплек¬сът ще се намира в непосредствена близост до вилата на владиката в крайбрежната местност “Ваялар” до двореца “Евксиноград” край Варна. След предаването на бТВ Репортерите от 14 януари 2007 г., се прави предположение как митрополит Кирил създава търговски дружества, заменя апетитни църковни имоти край Албена.
    Адвокатстващите свещеници заявяват, че целта е строеж на хотели и ваканционни селища на църковните земи, от които да се издържа епархията. Членовете на Църковното настоятелство (вече отменено) в с. Рогачево внасят жалба в Балчишката районна прокуратура, провокирана от “опит за ограбване на имоти на българската църква и преминаването им в частни ръце”. Митрополит Кирил управлява епархията си въпреки каноните и Устава на БПЦ и не позволява свободомислие сред свещениците – така например сменя цялото църковно настоятелство на с. Рогачево, уволнява и низвергва отец Любомир Попов – и.д. протосингел на Варненската и Преславска митрополия в продължение на 15 години, защото публично оповестява владишките далавери. За 20 години управление на епархията Кирил сменя няколко финансови ревизори, главни счетоводители и секретаря на митрополията . . . През 2011 г. митрополитът скандализира обществото с чисто нов премиерен автомобил “Линкълн MKZ Хибрид” модел 2012 г. луксозно изпълнение докато в същото време събирането на средства чрез медиите за довършването на новия варненски храм “Св. Прокопий Варненски” е забуксувало. Въпреки огромното обществено недоволство архиереят не се отказва от лимузината, а свещениците от епархията му се оплитат в смешни оправдания в негова защита
    Има ли трезвомислещ човек, който да се съмнява във факта, че в периода 1981 – 1986 Богомилчо е вербуван от Съветските Специални Служби ? ? ? И ако нямаше зад гърба си вездесъщата КГБ щеше ли товарищ Ковачев да си позволява такива крупни финансови и имотни злоупотреби ? ? ?
    Инженер Христофор Събев също е съветски възпитаник . . .
    Hай-ясен е канонът на 30-то апостолско правило, което казва: „човек, взел епископския си сан със съдействие на властта, да бъде отлъчен от църквата”. Не низвергнат, а отлъчен. Ние няма какво да мъдруваме, нито имаме избор. Това е постановление на стар църковен канон.
    Те са слугували на двама господари. А евангелието казва, че не можеш да бъдеш слуга на двама господари. Или единият ще намразиш, а другият ще обикнеш.

    В оперативно-наблюдателното дело на един покоен български митрополит – т.е. духовник, следен от службите – екипът на предаването „Вяра и общество“ откри документ, в който сред сътрудниците на бившата Д.С. изрично се споменава и името на един настоящ български архирей. Принадлежността му към тайните служби преди 89-та обаче не бе оповестена от Комисията по досиетата. Този документ от август 1959 г., подписан от тогавашния началник на Трето Управление на ДС полковник Г. Кръстев, съдържа недвусмислена информация за принадлежността към стуктурите на ДС по онова време на трима високопоставени духовници. Двама от тях са покойници, но третият и сега е част от ръководството на Българската православна църква.
    В предаването на 21 януари 2012 г. не бяха съобщени имената на тримата доносници, които още през 1959 година са високопоставени духовници и чийто имена не бяха оповестени като агенти на ДС. Двамата починали архийереи, свързани с ДС, са американския митрополит Андрей Велички и Неврокопският митрополит Пимен.
    Комисията по досиетата оповести, че без връзки с ДС са: Амвросий Доростолски, Николай Пловдивски, Гавриил Ловченски и патриарх Максим.
    През 1959 г. = Амвросий е на 17 години и е ученик в Свищов. = Николай не е роден още. = Tогава Гавраил e на 9 годинки, живее в Чехословакия и няма нищо общо с църквата.
    Само 45-годишният Марин Найденов Минков – т.н. патриарх Максим по онова време е епископ – главен секретар на Светия Синод, след 5-годишен престой в Москва . . .
    Него ли имаше предвид предаването на Горан Благоев „Вяра и общество“, отговорете си сами . . . ? ? ?
    Отговора на този въпрос знаят генералите Добри Джуров, Атанас Семерджиев и Нанка Серкеджиева.
    Ако Марин Найденов Минков е “чист” нека да се яви на диспут с Горан Благоев . . .

    Hай-ясен е канонът на 30-то апостолско правило, което казва: „човек, взел епископския си сан със съдействие на властта, да бъде отлъчен от църквата”. Не низвергнат, а отлъчен. Ние няма какво да мъдруваме, нито имаме избор. Това е постановление на стар църковен канон.
    Те са слугували на двама господари. А евангелието казва, че не можеш да бъдеш слуга на двама господари. Или единият ще намразиш, а другият ще обикнеш.

  2. Vasquez каза:

    Уважаеми г-н Сивов,

    Намирам за удачно да Ви “светна” по един съществен пункт:

    Вярващите са /в/ Еклесията /гр. Събрание, Събор/, но само верните са /в/ Църквата /гр. Господен/. Мнозина са звани, малцина избрани!

    Партията /БКП/ не е превзела нищо – не се заблуждавайте. Еклесията от самото си създаване изпълнява ролята на психиатрия и полицейски участък. Овладяването на престъпността и потушаването на гнева от действащото статукво /тоталитарен феодализъм/ посредством методите за промиване на мозъка /mind control/ е основното мероприятие на свещеничеството. Държавата издържа семинаристите не заради черните им очи, а за да бъдат цивилни ченгета, които да пазят статуквото с всички свои действия.

    Имате някаква имагинерна представа за духовните реалности и всъщност не може да осъзнаете, че Православието е на едно стъпало с Юдаизма, Исляма, Католицизма, Протестантството – това са все Врати, които водят към едно й също – към Църквата. Но не всеки има Ключа, Който отваря Дверите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

fifteen − twelve =