Шарли сме ние, ама не съвсем

Да сме Шарли, да сме Шарли, колко да сме Шарли?

Родната журналистика се показа по телевизията на малки сплотени групи, стиснали по един лист формат А4 с надпис “Je suis Charlie” – и някак неволно си спомних един случай от младостта на баба ми (случаят го разказваше дядо ми, който не пропускаше да й го напомни с повод и без повод): било около събитията в Китай. Партията излязла с някакво заклеймяващо становище, което се четяло на профсъюзни и партийни събрания в предприятията в цялата страна. На събранието във фабриката за детски играчки, където баба ми работела, също ги събрали да им го прочетат. Накрая баба ми решила, че трябва да се изкаже, вдигнала ръка и започнала: “Аз, като една честна работничка, не мога да не се възмутя…”… и т.н.

Възмутиха се всички вкупом от убийствата във Франция. Дотук добре. 

Застъпиха се за свободата на словото. Тук малко нещо започвам да ми бие на “кимвал, що звека”. Спомних си мимоходом какво се случва у нас, когато някой ни жегне на чест и национална гордост (за религиозно засягане при нас и дума не може да става, защото няма почва за това, разбирай – няма религия).

Наскоро участвах в едно телевизионно предаване, където обсъждахме точно формите и границите на свободата на словото. “Няма граници”, палеше се събеседникът-журналист, “тази свобода е абсолютна”.

Мисля, че дълбоко не разбираме Парижките събития и особено последното милионно шествие. За да се опитаме да ги разберем поне мъничко, нека си въобразим няколко български аналога на въпросните събития. Абсурд?

 

Сценарий 1. Във вестник “Заман”, издаван от и за турското малцинство в България, се появяват карикатури на Ботев и Левски, отдадени на страстни ласки, със смъкнати гащи, интериорът е от изоставена мелница край Букурещ, където, както знаем, двамата са живели известно време заедно. След публикацията активисти на Атака логично подпалват редакцията на вестника. Всички останали български медии изказват своята съпричастност към турските си колеги, заклеймяват вандалския акт, организират митинг-концерт с турска музика на площад “Св. Александър Невски”, закичват се със значки “Аз съм Заман”, заричайки се да бранят докрай свободата на словото.

 

Сценарий 2. Вестник “Стършел” излиза със серия карикатури на тема “Манго циганина”, в която героят бие, краде и изнасилва (като това с изнасилването е показано особено графично и находчиво). Разлютена група цигани съсипва редакцията. На митинга-концерт, организиран от Столична община в подкрепа на свободата на словото, друга група цигани прави мълчаливо бдение в защита на въпросната свобода. Значките са с текст: Аз не съм Манго циганина, аз съм Стършел. От Българския хелзинкски комитет изпадат в ступор поради объркване кое право да защитят по-напред – това на свободното слово или това на малцинствата, пострадали от hate speech.

 

Сценарий 3. Неизвестни метъли нападат Азис в тъмна уличка и го бият с викове “Мръсен чалгаджия!”. Чалгаджиите са уязвени право в сърцето. След последвалите дебати в смисъл, че всеки трябва има право да си пее чалга, Теодоси Спасов повежда факелно шествие, носейки плакат “Аз съм Азис”, следван от целия състав на Софийската филхармония.

 

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

5 × 2 =