Тя говореше

НИСКО ЛЕТИШ >>>

Тя говореше дълго – за неща от живота,
за любови, раздели, за сезони и филми.
Натъжи се, когато й казах: оставам.
Но все пак се усмихна и преглътна сълзите.

Кой ли чакал е друго? Бяхме вече пораснали,
скрили в пазвите своите истински драми.
Тя говореше – и звънтяха минутите ясно –
до безкрай, до тъга и до ранно здрачаване.

После паднахме – както се пада във рая.
Тя подаде ми ябълка, аз уморен я захапах
и зачакахме прошката – всеки по своя си начин.
Коленичи мъжът, а до него приседна жената.

Казах: още съм тук, погледни ме през топлия хребет
на познатото рамо, и подай ми душата.
Вече чувам приспивната песен на времето
и ме вика в пръстта мълчаливото “да” на тревата.

Ври солена година под капака на нашето слънце,
дремят тихи градчета под купола златен
и догарят коси, колене и мълчания звънки,
и утихват ръце, побелели от чакане.

Но изтръгва се вик някой ден от гърдите ни болни,
от гърди на пушачи на билки и лишеи.
И след всичко, което за тебе не бях,
и след всичко, което запомних,
пак ще кажа: оставам.
Пак ще кажа: обичам те.