Недължимо

Колко кратък е пътят до последната гънка на пустия плаж,
до последния връх, до предела на всичко, което ще видя.
Повърви още с мен, обич моя, не поглеждай назад,
че от тази минута нататък след нас има само купища минало.

Как се давех във плитката вада на онзи безпаметен страх
от последното лято, от нещата, които отлитат.
Как завиждах на птиците, как размахвах ръце…
И сега раменете болят.
Тъй навярно болят на светец коленете след дълга молитва.

Ето, мъничка истина имам – и стига ми тя.
Тя се крие в косите ти,
тя се смее във двете ни чаши със вино –
всяко следващо лято, всяко следващо утро дори
е съвсем недължимо, обич моя, съвсем недължимо.