***

Не, не свършва пътеката с връх, катерачо,
пределът е другаде –
на върха щом застанеш, внезапно обръщат се ролите
и ронлив става въздухът, а пътеката – разредена.
Неизбежното вечно подхлъзване на всички планински удавници –
да пропаднеш в небето, сякаш само за тебе изровено.

Тук се срещат накръст оцелелите твои посоки –
няма място за новото раждане, тясна е зимата.
Проиграл във утробата старец, посивял младенец –
и усещаш учтиво подръпване,
и се сепва душата, на канапчето здраво завързана.

Не, не свършва пътеката с връх,
а пределът е другаде.

На забравата крехките люспи пробило е семето.
То си спомня на глътки колко малко било е навън,
как безкрайно голямо е в себе си.
…И подават носле от кутийката,
и размахват ръчички навити с пружинка човечета,
после тромаво скриват се, хлопва капачето дървено –
и това е съдбата на всички относителни истини.

От такива подобия свои до смърт уморен си –
в тази твоя сегашна страна, неумело престорена
на поля и баири, на голямата твоя родина,
дето все го играе съдба и тъга, и посърнала участ,
а мечта никога няма да стане и така ще се лута до края си.

Не, не свършва пътеката с връх,
а пределът е другаде.

Нечий минал живот се усмихва сега във прозореца,
по стъклото потропва, иска вътре на топло да влезе,
да посръбне от топлата супа, да разкаже за себе си –
как студът го превзема отвътре и какви ветрове е предъвкал.

Няма нови елегии и химни, с които тепърва да свикваш,
само вечната примка на слънцето, само тя ти е дадена,
само глътката бърза отрова на безличния заговор
на нетрайната кръв и сезоните преходни;
само вятър след теб,
само прелетна кратка илюзия,
че живял си, че тъпкал си тези пътеки,
и обичан си бил – безусловно и вкупом със всички,
дето мятаха злобно молитви и камъни в тъмното.

Не, не свършва пътеката с връх,
а пределът е другаде.

Чуваш как трополят по небесните пътища
и пресичат душите на мъртвите бездната –
две по две, две по две, във редички,
всяка стиснала чистата, бялата ризка
на душата пред нея –
като малки деца пред зелен светофар,
като вечен автоматен откос в необятното.

Този, който пристъпва уверено, знае посоката.
Този, който пристъпва невярващо, мисли: “Сънувам”.
А за този, който нарочно се бави, да плачем така:

“Ти поиска да станеш отново човек,
да пробиваш с главата си нищото,
да присядаш смален до своите детски гробове,
от сушата хлътнали
и да виеш край тях упорито,
като бившето куче, от което оцеляла е само каишката”…

***
Безпричинно е, Господи, мълчаливото Твое доверие.
Може би затова любовта Ти човек проумява едва на предела.
Но сега и това ни е в повече.
Нивата, казваш ни, близо е, дълъг е пътят на семето.

Не, не свършва пътеката с връх,
а пределът е другаде.

Милостиво е, Господи, безпричинното Твое доверие.

…И дочуваме глас от средата на тътена:
“Бяхте образ до вчера, днес сте вече подобие.
Бяхте слушали как душата на края на пътя напуска си тялото,
но ви казвам, синове на Адама, че е точно обратното”.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

13 − eleven =