За горящите складове

Винаги е тъжно, когато нещо, създадено от човека, гори. Когато разберем, че е било умишлено подпалено, тъгата се оцветява допълнително и с гняв. В повечето случаи – ирационален. У нас се палят гори (за прочистване на терени за получаване на евросубсидии), коли (за сплашване) и стари сгради – за преодоляване на статута на паметници на културата и отваряне на възможност за застрояване или продажба на терена, както в случая с тютюневите складове в Пловдив.

Обществената реакция е предизвестена, както е предизвестена нейната мимолетност и пълното й безплодие. Истеричното търсене на “виновен” обикновено е форма на проекция на колективна вина, мисля. Или на колективна безотговорност.

Много лесно забравяме, че бизнесът се движи не от високохуманни цели, а от праволинейния стремеж към печалба. Всеки бизнес – от чичкото, който продава гевреци на ъгъла, та до международните корпорации. Частният капитал следва своя собствена траектория и държавата може да се намесва в тази траектория в полза на обществения интерес единствено ако успее да създаде условия двата интереса (частния и обществения) някак да съвпаднат.

Простата забрана да се разрушават паметници на културата, които са частна собственост, може да доведе единствено до подпалвачество.

Простата забрана е форма на абдикация, показател за липса на въображение, примитивна глупост и абсолютно неефективен инструмент за защита на обществения интерес. Нашата държава последователно е показала точно такъв подход. И резултатите не бива да ни изненадват.

(Айн Ранд в “Атлас изправи рамене” описва един такъв пожар – т. нар. Wyatt’s Torch. Изобщо, паралелите между Д. Димовата “Никотиана” и романа на Ранд си заслужава да се изследват).

Спомням си, когато преди 20 години бях в Щатите, бях силно впечатлен от начина, по който бяха реновирани стари индустриални сгради (тухлени фабрики и складове от началото на миналия век) в обществени (библиотеки, културни центрове) и частни (condominium, луксозни жилищни кооперации – потърсете в Гугъл изображения с ключови думи renovated factory apartments, за да придобиете представа). След като се върнах в България, гледах на такива сгради със съвсем други очи – представях си какви невероятни неща могат да се направят с тях. Но годините минаваха и повечето такива сгради у нас бяха разрушени. Не се сещам за нито един пример (може би с изключение на Централната минерална баня в София), където колективният ни инстинкт непременно да съборим нещо старо, за да построим нещо ново, да е бил преодолян успешно.

Интериор на реновирани бивши фабрики

Опазването на подобни сгради в българските условия е възможно единствено, ако: 1) те са държавна/общинска собственост; 2) има политическа воля, граничеща с героизъм, за тяхното опазване; 3) държавата/общината има излишни пари; 4) съществува реалистична идея/проект за ползването им след реновацията; 5) общественото мнение е информирано, мотивирано и готово да приеме бюджетен разход за такава кауза, в ущърб на пенсии, социални помощи, здравеопазване и образование. Едновременното наличие на тези 5 фактора е вероятност от нищожен порядък.

Погледнете сега към този проблем от гледната точка на частния собственик на паметник на културата (получен по наследство, чрез покупка, далавера – няма значение). Абстрахирайте се от образите на коварния бизнесмен и тъпата мутра, която иска непременно да съсипе хубавата стара сграда и да вдигне мол. Представете си, че собственик е безлично акционерно дружество. Което си има своите акционери. Които се вълнуват от цената на акциите си. За тях културната съборетина е просто актив на дружеството, което, ако не носи печалба, бавно и сигурно се превръща в пасив. Направете още една крачка – представете си, че вие сте такъв акционер – че сте вложили свои пари и очаквате капиталът и дейността на дружеството да ви носят печалба, а не имидж на културтрегер. Общото събрание на акционерите е органът, който притиска мениджмънта да максимизира печалбата – затова на мениджмънта му се плаща. И съответно, този мениджмънт се сменя, когато не си върши работата.

Как бихте гласували, ако мениджмънтът (в лицето на изпълнителния директор на дружеството) ви представи следната картина:

1. Имотът Х (паметник на културата) е актив на дружеството от 20 години, придобит чрез покупко-продажба.
2. Пазарната стойност на терена се е увеличила няколко пъти през този период.
3. Сградите са със статут, който не позволява архитектурни промени.
4. Привеждането на сградите в състояние, което да позволява каквато и да било употреба, би струвало повече от цената на имота.
5. Хипотетичната употреба на сградите като частен културен проект (конферентен център, зали, галерии и т.н.) не издържа какъвто и да било бизнес-анализ откъм устойчивост, защото и в най-богатите страни културата се дотира, а тук става въпрос за България. За да бъде един културен проект печеливш, са необходими много фактори (от платежоспособност на населението до абсолютно сигурна държавна подкрепа), които при нас напълно липсват.

Всяко акционерно дружество, притежаващо подобен имот, би било изправено пред избор – да третира актива си просто като абстрактен актив (тоест, такъв, който просто притежава, но той не му носи реални печалби) или да предприеме действия, с които да си осигури такива – било чрез продажба и реализация на пазарната цена (с което съдбата на имота се прехвърля на следващия собственик) или чрез инвестиции, които да донесат печалба. В последния случай инвестицията би наложила преодоляването на статута на защитен обект.

Как бихте гласували вие, акционерът, ако перспективите пред една високохуманна, културно-ориентирана инвестиция (примерно, обществена библиотека или художествена галерия) биха означавали чисто и просто финансова загуба за вас – защото именно това би означавало “опазването и съхраняването”?

Горящите складове са бодящият сиромахомилските ни комплекси връх на един айсберг, чиито скрити, нелицеприятни пластове, касаят реалности, далеч по-сериозни и важни от склонните да градят молове мутри. Моловете никнат там, където населението е склонно да се освобождава от доходите си именно чрез молове. Ако населението беше склонно да дава парите си за опера и балет, щяха да никнат оперни и балетни зали.

Ако искате да запазите стара сграда, защото е красива, направете така, че собственикът й да има пряк финансов интерес да я запази. Разпоредбата “не пипай” може да ви осигури само туба бензин и клечка кибрит – рано или късно. Създайте стимул (incentive) за културна инвестиция – осигурете пари (активен стимул) или освободете от данъци (пасивен стимул) този, който очаквате да опазва и съхранява.

Проблемът не е, че законът не е достатъчно строг. Проблемът е, че не е интелигентно направен. И дефицитът на тази интелигентност започва от нас – докато разсъждаваме в категориите на лошата държава, алчния бизнес и клетото културно наследство.

Преди да пламнат онези складове, обществото ни е имало десетилетия, в които да се формира някаква визия за бъдещето им. Десетилетия на несъстояли се разговори, мобилизация на интелектуален обществен ресурс, преговори, предложения, политически натиск, лобиране, търсене на пари, създаване на работещи коалиции от заинтересовани… Нищо от това не се е случило. И да, логично, рушащите се сгради лумват и изгарят, за да освободят място на нещо друго – на нещо, единствено възможно при тези условия.

Общественият интерес е празен звук, ако зад него няма много други неща. Например – механизми за взаимодействие (от натиск до пазарлък) между stakeholder-ите (държава, бизнес, гражданско общество, културни институции); закони, които се занимават повече с балансиране на интереси, отколкото със забрани и общи приказки за “опазване и съхраняване”; обществена среда, в която една платежоспособна средна класа показва признаци на търсене на нещо друго, освен на молове (например – апетит към нетрадиционни жилища в реновирани бивши фабрики, склонност да плаща висока цена за потребление на културен продукт и т.н.).

Докато не се случат тези неща, други неща и обекти ще горят. Не поради зла воля, а поради интерес. Който всеки възприема като мръсна дума, когато не е неговият собствен.