Натюрморт

Тя дълго бе рисувала цветя –
в следобеди, в съмнения и зими.
(Съмнението е въпрос на тишина
и някаква почти необходимост.)

Напред е криво, пусто е назад.
Тя вече е отвикнала да плаче.
Едно достъпно бягство – от живот,
от думите, които нещо значат.

От думите се правят багрила,
които после да измиваш в локви.
Тя дълго бе рисувала цветя
със самота на раждащо животно.

От пукнатото огледало на ума
към топлата й длан потегля ласка,
но този път е труден… Заваля
и огънчето от дъжда угасна.

Да беше мъжка ласката в дъжда,
навярно щеше да се срине в удар.
Но Господи, тя бе рисувала цветя
и нежни бяха всичките й трудове –

събираше добрите семена
за нивата на своите идилии…
Тя драска с пръсти времето сега,
но в калната леха сме само ние.

Дъждът прибира своите бои.
От стръмното се спуска женски вятър.
Тук чудото е три почивни дни,
а всеки срок боли, когато чакаш.

Тук цветовете й говорят за неща,
в които тя не смее да надзърне.
Умората й дава вкус и цвят,
надеждата й пак е с двойно дъно,

светът й – примирен и предвидим,
макар че вече не предвижда нищо.
Светът е пред жената по-раним
от паяче на тънката си нишка.

Видя ли как пастелът прегоря,
докато чакаше мигът да се изпълни?
Така животът стана черно-бял,
така цветя не се рисуват – с въглен…

Но скъсаха се думите. Сега
пред нея ставам непохватно нисък.
Тя дълго бе рисувала цветя.
А аз… каквото писах, писах.