Среща

Попитахме веднъж един мъдрец
щастлив ли е, когато гледа бора.
А той замери ни със шепа пръст,
усмихна се и кротко заговори:

– Живея със тревичка във уста.
През къщата ми ручеят минава.
Мълчах тъй, както дишах – и сега
не питам вече колко ми остава.

Събирах билки в топлата следа
на мъртвите, които не изпратих.
Момче, подай бурканчето с меда,
че моят чай горчив е, но безплатен.

– Кажи ни, дядо, много ли горчи,
щом портите след тебе се захлопват?
– Това са порти към добри реки,
където всеки тегли свойта лодка.

– В коритото на лодката сега
растат глухарчета, жълтее плява…
– Това е старата умора на света –
от тежките весла и от забравата.

– Пресъхне ли любовната жлеза,
монетите ти вече не купуват.
– Остава само първата жена,
която ме позна и ме събуди.

– Сега кажи – жена ли е смъртта?
Защо смъртта прилича на жената?
– Това е малката лъжа на възрастта –
мечтата за прекрасна непозната,

копнежът да познаете света.
Пулсира хищно сънната ви вена!
Но истинският мрак избива там,
където има нещо осветено,

където спречкват се любов и смърт
и кокалът и ножът се протриват…
Това е болката от жилото в плътта,
която се лекува с хляб и вино.

Уплаши ли ви стройната гора?
Високите дървета падат лесно –
не дялкайте приклади за война,
от тях сковете кръстовете честни.

Ще има първо плясък на крила,
и болка, и усещане за полет,
а после ще се спусне тишина,
в която можеш само да се молиш.

Тогава някак ще се разбере
как птиците със вятъра работят.
…А връхчето на бора си расте
отвъд ума ви и отвъд живота.

…Изплака старецът. Зад сухия му гръб
една позната сянка се промъкна,
за кратко блесна острият й ръб
под бора вездесъщ… И той замлъкна.

Потънахме във строгата мъгла –
мъже с петно от кръв върху ревера.
Което беше дъжд, сега е сняг.
Което беше днес, сега е вчера.

Сега вървим през своята вина,
отъпкали и делник, и неделя…
И всеки търси борова гора,
която непременно да засели.