На руснаци не сервираме

Детето, което в някакъв български магазин на висок глас се обръща към баща си на руски: “Папа…”, а баща му сконфузено му изсъсква на български да замълчи. Призивите в цяла Европа за разправа и унизително отношение не само към олигарсите, но и към обикновените руснаци, имали неблагоразумието да се окажат извън Русия по време на войната (например, заведения с табели “На руснаци не сервираме”). Уволненията на хора на изкуството с руски имена (Нетребко, Гергиев) не заради някаква изразена неприемлива позиция, а заради неизразена приемлива такава.

На битово, ежедневно ниво някак прекалено бързо стана социално препоръчително и общожелателно не просто да осъждаш ръководството на една страна и неговите действия, но и активно да изразяваш омраза към един народ. Вече почти не срещам думата “руснаци” – заменена е с “рашки”, “мурзилки” и други подобни. Симпатията към Украйна все по-задължително върви в комплект с ясна и неподлежащата на съмнение омраза към всичко руско. Към всичко. Иначе те гледат като нескачащ достатъчно усърдно и не викащ достатъчно убедително. “Хто не скаче, той москаль”. Към собствените си национални причини да мразим вече се очаква публично да прибавяме и причините на всички останали нации да мразят. Да ги интериоризираме добросъвестно и доразвием творчески – кой както може. А можем много, то в тия работи дъно няма. Не съм сигурен че самите украинци биха искали за девиза си “Слава Україні! Героям слава!“ начина на употреба и историческата съдба на “Смърт на фашизма, свобода на народа” примерно. А вървим натам – по начина, по който започнахме да го използваме.

Добре, ще спрем всичките им телевизии, ще изгоним семействата им, ще съборим всичките им паметници, ще изчегъртаме всичко руско от всичко българско, после ще минем и със спирт отгоре за дезинфекция. Нека го направим – но дали ще можем да го направим спокойно, без омраза? Защото точно това изчегъртване има една неприятна страна – то ще има смисъл само ако след него не остане омраза. Иначе се превръщаме в собствената си жалка пародия на това, което изчегъртваме. По неизбежност се превръщаме.

И да – всичко това е добре познато и добре забравено старо. С което все се надявах да сме се разделили някак – и у нас, и навън. Но нацизмът е първом състояние на ума, после действие, после политика и най-накрая етикет и банална дъвка за политици. От “Не сервираме на руснаци” до жълти звезди на реверите крачката е малка и неусетна.

И още – колективната и неизбирателна (като артилерията на окупаторите) руска отговорност и вина, с която непредпазливо и въодушевено (защото тия неща се услаждат) се заиграваме към момента, в учебниците е известна най-вече с руското си наименование – “круговая порука”. Рискуваме да влезем в бъдещи учебници с прилагането на мрачна практика от Русия от 15-ти век. Но сигурно и това няма значение – до тогава ще сме редактирали надлежно учебниците и няма и да разберем.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

four × five =