Добра среща, есенни бардове!

Нямам спомен в близките години да ни се е случвала наистина такава добра среща, както тази в Разград на 1 и 2 октомври. Всъщност, аз мога да говоря само за първата вечер от двудневния фестивал там под надслов „Есенни бардове”, организиран от Община Разград и Общински културен център. Дълбока благодарност на Надя Денева и Ивайло Диманов – идейния подбудител на феста. Тук имаше нещо повече от любов и грижа за хората с китарите и поетичните книги, по-скоро можеше да се нарече неистова жажда за красиво общуване чрез поезия и музика, или дълбока необходимост да създаваме нова естетическа реалност, напук на всичката глупост около нас. „Макар и различни, можем да свирим в едно” – ето, това се случи в Разград.

Изглеждаше някак много просто – импровизирана сцена, зад гърба ни – прекрасни картини, няколко микрофона и един човек зад пулта – Диян Максимов, който си свърши работата перфектно. За пръв път се чувствах толкова уютно зад тия микрофони – можех да изсвиря най-сложните си песни без притеснение, че някой шептящ звук няма да се чуе или високите тонове ще предизвикат микрофония. Китарата и есенните листа от едната страна на сцената, живите цветя – от другата… И присъствието на около 200 човека публика, някои от тях стояха прави близо 4 часа до края. Лице в лице с тези хора, песента възвърна своята интимност. Възвърна се и усещането за общуване – тези хора слушаха, слушаха внимателно и всеки един от тях осъществяваше своя безмълвен диалог с хората на сцената. Бяхме забравили какво е това – пълни сме с впечатления от други фестивали, когато публиката /или по-точно другите участници/ сякаш бяха влезли в залата нарочно, за да изприказват всички приказки на света.

Съвсем протоколно ще напиша имената на участниците – Татяна Йотова, Владимир Стоянов, Христо Граматиков и Светла, Иван и Живка Ненкови, Ивайло Диманов и моя милост. Специално беше участието на Асен Масларски и Милица, които финализираха първата вечер, и на Михаил Белчев и Кристина през втората вечер. Както и много разградски поети като Пламен Панчев, Дулинко Дулев, Радосвета Миркова, Донка Василева, Димитър Петров и др. Защото е важно точно кои хора направиха този празник, но има и други важни неща, които сега искам да споделя с вас.

Никое царство, разделено против себе си, не може да устои. Едва ли някога повече сме се нуждаели да бъдем заедно и, освен за личните си велики дела, да имаме малко повече грижа за другите. Колкото по-скоро, толкова по-добре, е нужно да се огледаме отвътре и да се съизмерим с ония безспорни световни и български образци на този жанр /всъщност, кой е този жанр – авторска песен или изпята поезия, и как да се наричаме – „поети с китари” или фолк музиканти, както е в другите страни/, и всеки сам за себе си да оцени творчеството си, потенциала си и мястото си в тази тайфа. Казвам – тайфа, защото тя още не е общност, колкото и да ми се иска. Може би това е и една от първите стъпки – да я създадем тази общност. За целта обаче е нужно да се откажем от някои неща – най-напред от безсмислените кавги и мерения на не знам какво си. Не е достойно фестивалите ни да се превръщат в махленски разправии и детски сръдни, в пиянски изстъпления и полицейски актове. Нито е достойно да се свири с разстроени китари на 3 до болка познати акорда /чудно ми е, защо някои хора толкова много се фукат с това/ и да не се създават нови песни. Вярно, има прекрасни стари песни, които все още не са достатъчно пяти, записвани, публикувани и пр. Трябва да помислим и за тях – недостойно е да стоят в старите видео и аудио архиви не в най-добрия си вид. Може би най-важното нещо, от което трябва да се откажем, е да гледаме на себе си посредствено. Вие сте нещо много повече. Вътре във вас има богатства, които вие съзнателно пренебрегвате заради някакъв просташки бунт срещу всичко. Това е необяснимо за мен. Така повече ли ще се харесате? И не е ли това продукт на чалга-културата, срещу която Владимир Левков преди години беше застанал като стена и докато беше жив, на това животно не му беше разрешено да диша в нашите среди. Не дойде ли пак време да говорим за неговата /и нашата/ всекидневна вътрешна интимна революция, която разширява всеки ден кръгозора ни и ни избавя от войнствената посредственост?! „Напред ще можеш да отидеш единствено ако се връщаш” – беше написал Владо Левков в една песен. Възможно ли е всеки сам за себе си да си отговори в тъмната стаичка какви са стиховете ми, каква е музиката ми, какви са посланията ми, защо съм тук, от какво имат нужда хората, които слушат, настроена ли е китарата ми, сменил ли съм струните й, грозно ли звучи, кои са силните ми страни, върху какво трябва да работя, така че излизайки на сцената да не изглеждам като идиот, какво правят моите събратя в Англия или в Бразилия например, какво мога да си кажа с тях, какъв е моят отговор на този свят в песни… И пр. Изобщо не е сложно, опитайте.

Колкото до общността, мисля, че не можем всички вътре в нея да се харесваме и обичаме, нормално е, но може да има толерантност. Ние не сме равни помежду си, но погледнато отвисоко, всички сме равни спрямо високото. И ако някой е по-силен и носи повече, то точно той би трябвало да стои по-надолу, към основата на пирамидата. Ако имаме яйце и канара, кое ще поставим отгоре? Нали ако мощното стои на върха, ще смачка онова, което е отдолу! Тия, които знаят повече, нека говорят, за да знаят и другите. Тия, които по-малко знаят, да си отворят ушите и да слушат, да мълчат, и да се откажат да се препират. Нека да има диалог и двете страни да чуят какво казва другият насреща. Ако малко повече си говорехме, може би по-малко щяхме да се отричаме и по-малко войни ще се водят по света. На това ме е учил Владимир Левков и го нося с мене като същност и дреха, с която всеки ден се обличам. Предавам го на вас и искрено се надявам да разберете.

Маргарита Друмева

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

4 Отговори

  1. savov каза:

    “… И присъствието на около 200 човека публика…”

    Ето за това си струва да творим!
    Дано и този фестивал стане ежегоден…искрено му го пожелавам!…
    Вече съжалявам, че не съм бил там!

    Поздрави!

  2. Амин! И дай боже!

  3. Krasi Parvanov каза:

    Марго,
    Хубаво си го написала, особено в последната част.
    Аз не пиша по форумите и не изказвам мнения не защото нямам мнение а защото не желая да се изказвам или описвам какво мисля.
    Каквото имам да кажа аз го изсвирвам и го изпявам.
    За мен изкуството, което правим е действие свързано със свирене на китара и пеене на собствени песни. Говоренето за свирене на китара и пеене и писането за свирене на китара и пеене не е мое изкуство и затова аз не се изразявам така.
    Моите изразни средства са моите китари и моят глас.
    Съжалявам, че не съм бил в Разград, но никой не можа да отиде навсякъде. Хубаво е, че в Разград са решили да направят такъв празник. И че е имало такъв озвучител.
    И най-хубавото е била пълната зала – една част от хората в съвреманна България имат нужда да слушат нашите песни изсвирени на живо на акустични китари и изпяти на живо на сцена в зала.
    Най-много ме съблазнява пълна с внимателно слушаща публика зала, каквато е имало в Разград.
    Нека да има повече такива зали и дано и аз да имам какво да изсвиря и изпея от сцената…

  4. Скъпи приятели!
    Искам да поздравя г-жа Маргарита Друмева за всичко това, което е написала от душа за движението на българските поети с китара – по-искрено изразено становище до момента не е правено.
    Аз съм почитател на нейното изкуство, уважавам и нейните усилия на територията на град Силистра също да организира и кани ограничен брой поети с китара….и съвсем искрено…право е на организаторите на определят участниците.Не бива да им се сърдим….Това от своя страна води и до подобряване на качеството на творческия продукт,към което се стремим всички ние/ даже и аз, който не съм поет с китара/.
    Желая на Маргото преди всичко здраве и творческо вдъхновение !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

five × one =