Преддверие

Планината е синя, сякаш детско любимо моливче.
Накъдето погледнеш – безветрие; ни вопли, ни дълбоки въздишки.
Само ясни и бързи прозрения, само радостни малки чудатости.
Заговориш, или замълчиш – все е стихове.

Но сега аз вървя към примамливо тихо подножие,
че върхът е далече, а пътя тепърва ще уча.
Днес ще спра уморен пред дома – там, където възторжено
вечер срещат стопаните свои бездомните кучета.

Тук е пъстро населено, ала хората знаят реда си –
те присядат на прага мълчаливи като пролетни кълнове
Милиони са стаите в малката праведна къщица;
Милиони са стаите – и пак не изглежда препълнено.

Тихо люшкат се гостите в своите плетени столове.
Чакат топлия залез, към безкрая прозрачен се взират.
Паметта си насилват напразно – всяка болка е станала ялова
и един по един колебливо разнищват на ума съпротивата.

А стопанинът тук все е същият – с белези стари по дланите,
той се смее дълбоко и право в очите ни гледа.
И досещам се весело – той ни познава отдавна:
миг преди всяко зачатие и преди да сме още родени.

В ароматната пръст не виреят ни кости, ни бурени.
Там под старата круша убитият мирно беседва с палачите.
Няма нищо за правене, няма нищо за губене –
и секирата кротко в тревата ръждясва.

Над високия връх свойта рижа опашка превило е слънцето –
тъй учтиво и предано гледа към нас – и не мига.
И докосваме лесно пейзажа, и забравяме времето –
старото време, когато все нещо не стигаше…

Искам нови нозе – да нагазя фонтани разплакани,
Да се втурна без мисъл към утрото, паметта си докрай да изтрия,
да приседна до чистия извор в пожара на лятото…
Искам сребърен съд, за да мога навеки да пия.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. септември 18, 2017

    […] Przedwierze | Преддверие  […]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

5 + 6 =