алкохол

С очи на ангел ли прогледнах,
тъй отвисоко, тъй добре?
Смутих до смърт душата бедна.
Видях от ясното, от тясното небе
как долу, в падналия свят
сред дим и блудни песнопения
в забравени квартални кръчми
търкалят се пияни гении.
(И помня как един от тях ми каза
с прегракнал от тютюна глас:
“Момче, животът ми угасва
като изхвърлен от балкона фас.
Грехът ме хвана с нежни пръсти,
целуна падналата ми душа,
усмихна се, обратно ме прекръсти
и сладостно ме залюля.
И вече сякаш свикнах с него,
не ме измъчва ни вина,
нито пък страх от адски мъки.
Умирам бавно – с всяка моя глътка
се причастявам със самата Смърт,
затуй, налей ми чашата отново
и моля те, бъди така добър,
в очите ми недей поглежда.
Забравих вече думата “надежда”;
Утеха няма да ти дам,
че тук не мога да остана,
а пътя към дома не знам”).