Ирина Сендлер

Л. П. Яровер

Не бях чувал за Ирина Сендлер преди – в руската преса и дори в самия Израел не я помнеха. От Интернет научих, че всички водещи световни издания – лондонският „Таймс”, „Ню Йорк Таймс”, „Лос Анджелис Таймс” и много други неизменно отбелязват паметта й.

Принадлежа към поколението, което по време на войната с нацистите беше в детска възраст. Нямал съм и годинка и половина, когато е започнала войната. Майка ми успява – а това тогава е било доста трудно – да се евакуира заедно с мен (тогава съм боледувал от коклюш) на ръце, от Харков през септември 1941 г. в шивашка фабрика, обслужваща армията. Нея, учителката, уредила да замине с влака сестра й, работеща в същата тази фабрика. Това спасило и мен, и нея. В същото време братовчедка й не успяла да да се евакуира – била омъжена за украинец, а той не искал да заминава. Братовчедка й загива в масовите разстрели, които провеждат немските и украинските нацисти на територията на Харковския тракторен завод – в Киев и Бабий Яр.

От 6 милиона евреи, избити от нацистите, около 1,5 милиона са били деца. И все пак една макар и много малка част от тях са спасени благодарение на хора като Ирина Сендлер и нейните помощници.

Дълг на онези, които са оцелели, е да помнят за тях и да предават паметта за тях напред в поколенията. За да изпълня този дълг, преведох този некролог на руски и го разпращам на всички адреси, с които разполагам. Особено ми се иска да го прочетат децата и внуците на онези деца, които, като мен, са оцелели. Затова и допълних превода с допълнителни материали от различни източници и коментари за по-младите, които може би не знаят много понятия и факти от онова време. Ирина Сендлер, спасявала деца от Варшавското гето, почина на 12 май на 98 годишна възраст.

***

Полша пострада през Втората световна война повече от всяка друга европейска страна. Историята на тези страдания често е неизвестна извън пределите на Полша. Например, Освиенцим (Аушвиц) често се споменава като „полски концлагер“, а не като лагер, управляван от нацистките окупатори, в който загиват огромен брой полски граждани. Обикновено се смята, че поляците са сътрудничели на нацистите или просто пасивно са наблюдавали как са били изтребвани техните съотечественици. Поляците, казвал бившият израелски премиер Ицхак Шамир, „поемали антисемитизма с майчиното си мляко“.

Ицхак Шамир (Езерницки) е роден в Ружани (днес в Брестка област, Беларус) на 15 октомври 1915 г. Емигрира в Израел през 1935 г. В Израел учи в Еврейския университет в Йерусалим. Семейството му остава в Полша и е унищожено през Холокоста. Читателите може би ще се възмутят от цитираното изказване на Шамир. Наистина, откъснато от контекста, то не е по-добро от заявленията „циганите крадат коне“ или „евреите са търгаши и мошеници“ или каквото там им се приписва. Не знам от какъв контекст точно е извадено това изказване на Шамир. Не знам и как семейството на Шамир попада в ръцете на нацистите – чрез хайка или заради донос на съседи, както често се случвало. Не знам и какво сам бих казал в емоционално състояние – собствената ми леля попада в ръцете на нацистите след донос на съседи в окупирано от тях селце около Харков и загива. Не съдя Шамир. Мисля, че и ти не би трябвало да го съдиш, уважаеми читателю. Не трябва да се възмущаваш.

Наистина, предубежденията срещу евреите са били разпространени в довоенна Полша. Но много поляци твърдо се противопоставят на тези предубеждения. Една от най-смелите между тях е Ирина Сендлер.

Ирина Кржижановска (Сендлер) е родена в Отвок на 15 февруари 1910 г. Баща й е лекар, завеждащ болницата в Отвок. Дъщеря на лекар, тя израства в дом, отворен за всеки болен и нуждаещ се, независимо дали евреин или не. В лекционните зали на Варшавския университет, където учи полски език и литература, тя и нейните единомишленици демонстративно сядат на скамейките, предназначени „за евреи“.

В последните редове на университетските аудитории на територията на Полша през 30-те години на 20-ти век са били поставяни специални скамейки за еврейските студенти, т. нар. „скамеечно гето“. В знак на протест евреите и поддържащите ги неевреи слушали лекциите прави. Университетското началство било свръхизпълнително пред „големия брат“ Адолф Хитлер. След няколко години той лично идва в Полша, за да ръководи самодейността им.

Когато националистическите главорези убиват нейна приятелка-еврейка, Ирина задрасква в студентската си книжка печата, който й позволява да заема „арийските“ места в аудиториите. Заради това я отстраняват от учебни занимания за три години. Такава била Ирина Сендлер към момента, когато нацистите нахлуват в Полша.

Ирина била, както разказва нейна приятелка, „самоотвержена по рождение, а не по образование“. Разбира се, тя наследила добри гени. Прадядо й бил полски бунтовник, заточен в Сибир. Баща й умира от тиф през 1917 г., заразен от пациент, когото колегите му не искат да лекуват. Ирина помнела добре напътствените думи на баща си, казани малко преди смъртта му: „Ако виждаш, че някой се дави, трябва да се хвърлиш във водата да го спасяваш, даже и да не можеш да плуваш“. Много от пациентите на баща й били евреи. Еврейската общност се отблагодарява на семейството след смъртта на бащата, като предлага парична помощ на изпадналата в материално затруднение майка, за да подпомогне образованието на младата Ирина.

Госпожа Сендлер била член на Социалистическата партия, подобно на много социално активни хора в довоенна Полша – по думите й, не заради политически убеждения, а защото тази идеология според нея свързвала състраданието с неприемането на властта на парите. Мотивацията й не била свързана с никаква религия обаче – тя действала „по зова на сърцето“.

Когато нацистите окупират Варшава, евреите били подбрани като стадо животни към градското гето – на четири квадратни километра били разположени около 400 000 човека (по други данни, в гетото на 1 кв. км. имало около 500 000 души).

Дори преди да била започнала депортацията в лагера на смъртта Треблинка, смъртта в гетото била ежедневие. Но, парадоксално – имало и искрица надежда. Нищетата и полугладното съществуване (месечната порция хляб била два килограма) създавали идеални условия за разпространение на петнист тиф – епидемия, която потенциално би застрашила и немците. Затова нацистите разрешили на госпожа Сендлер и на нейните колеги достъп до строго охраняваното гето, за да раздават лекарства и санитарни материали. И тази „законна вратичка“ дала възможност на Сендлер да спаси много повече евреи, отколкото известния Оскар Шиндлер. Това било изключително опасно. Някои деца били изнасяни тайно в камиони или трамваи. Но най-вече били използвани тайни изходи на сгради около гетото.

Изведените деца получавали нови имена и ги укривали в женски манастири, в благоразположени семейства, приюти и болници. По-големите и онези, които вече можели да говорят, учели да се кръстят, за да не будят подозрения за еврейски произход. Бебетата упойвали с медикаменти, за да не плачат, когато ги изнасяли. Шофьорът на медицинския фургон научил кучето си да лае силно по команда, за да заглушава плача на бебета, които изнасял в тайник в пода на фургона.

Спасителните операции били разчетени до секунда. Едно спасено момче разказва как той, притихнал, чакал зад ъгъла на къщата, докато отмине немския патрул, после преброил до 30, стремглаво хукнал на улицата и скочил в канализационната шахта, която отваряли в точния момент. Оттам по канализационните тръби бил изведен от гетото.

Ирина Сендлер си спомня по-късно пред какви страшни избори е била принудена да изправя майките-еврейки, на които предлагала да се разделят с децата си. Те я питали: можете ли да гарантирате, че децата ще бъдат спасени? Разбира се, за никакви гаранции дума не можело да става – всеки път самото им излизане от гетото било под въпрос. Единственото, в което всички били уверени – ако децата останели, биха загинали. Ирина разказва: „Виждала съм ужасни сцени – например, бащата се съгласява да се раздели с детето, а майката – не. На другия ден разбираме, че цялото семейство е изпратено в концлагер“.

Тя изчислява, че за да бъде спасено едно еврейско дете, са били необходими 12 души извън гетото, работещи в условия на пълна конспирация – шофьори, свещеници, издаващи фалшиви кръщелни свидетелства, чиновници, но преди всичко това били семейства или църковни енории, които приютявали бегълците. Наказанието за помагачество на евреи било незабавен разстрел. Но това, което било още по-опасно – госпожа Сендлер се стараела да запази документи за произхода на децата, за да може да им помогне по-късно да намерят семействата си. Тези документи били писани на парченца от цигарена хартия, които тя държала на купчина на нощното си шкафче, за да може бързо да ги изхвърли през прозореца, ако в дома й нахлуе Гестапо.

Нацистите наистина я арестували. 11 гестаповци нахлуват в дома й през нощта на 20 октомври 1943 г. Ирина искала да изхвърли купчинката листчета през прозореца, но видяла, че къщата е обкръжена от немците. Тогава тя подхвърля купчинката на приятелката си, а сама отива да отвори вратата, докато приятелката й успява да скрие купчинката в пазвата си. Нея не прибрали. Като не открили документи в къщата, немците решили, че Ирина е само незначително винтче, а не важна фигура в мрежата, спасяваща евреи от гетото. При мъченията Ирина не издала нищо.

Нацистите я държат в затвора Павиак, където я измъчват, а после осъждат на разстрел. Разказват, че в затвора работила в перачницата и заедно с други затворнички раздирала бельото на немските войници, което трябвало да перат. Когато немците разбрали за това, строили всички жени и разстреляли всяка втора.

Благодарение на успешен подкуп Ирина Сендлер успява да се отърве от изпълнение на смъртна присъда. Името й било включено в списъка на вече разстреляните – по фалшифицираните документи тя била убита в началото на 1944 г.) В същото време приятелката й успява да закопае в корените на ябълковото дърво в двора на къщата им стъклен буркан с всички бележки за произхода на децата.

Оставащата част от войната госпожа Сендлер изкарва под измислено име. Никога не искала да я наричат героиня. Казвала: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече“. На всичкото отгоре, чувствала се и лоша дъщеря, задето рискувала живота на възрастната си майка; обвинявала се, че е лоша жена и майка.

Дъщеря й трябвало да ходатайства, за да разрешат на госпожа Сендлер да я посещава в детския дом, където работела – в следвоенна Полша Сендлер отново била заплашена от смъртта присъда, защото работата й по време на войната се финансирала от полското правителство в изгнание, което след войната се считало от новото полско правителство за империалистическа марионетка. През 1948 г. Сендлер е в последните месеци на бременността си – разпитите в тайната полиция й костват живота на второто й дете, родено преждевременно. Хора като нея били преследвани от новия режим; на децата й не позволявали да учат редовно в университета; самата тя нямала право да напуска пределите на страната – по подобие на „черни списъци“ в СССР и други страни от блока на „народните демокрации“, към които принадлежи и Полша. „Какви грехове сте поели на съвестта си, мамо?“, питала я дъщеря й.

Едва през 1983 г. забраната й за напускане на страната била отменена и властите й разрешили да посети Йерусалим, където в нейна чест в Меморалния музей на Холокоста европейското еврейство тържествено засажда дърво. През 1965 г. Сендлер става една от първите „праведници на света“, в чест на които в музея „Яд Вашем“ садят дървета.

Много от спасените от нея деца, вече възрастни, се опитват да я открият, за да й се отблагодарят, както и да узнаят нещо за изгубените си родители. Последните си години Ирена Сендлер прекарва във варшавския частен санаториум „Елисавета Фиковска“, на името на жена, спасена от самата нея от гетото през юли 1942 г. Фиковска била изнесена като шестмесечно бебе в сандък с дърводелски инструменти.

През 2003 г. Сендлер получава най-високото държавно отличие на Полша, Ордена на Белия орел. Наистина, малко късничко. Светът не знае много за нея до 1999 г., когато неколцина момичета от щата Канзас в САЩ, популяризирали нейната история.

Тези ученички от провинциално средно училище в град Юниънтаун си търсели тема за национален проект „Денят на историята“. Преподавателят им предложил да прочетат кратка дописка от американски вестник от 1994 г. със заглавие „Другият Шиндлер“. Момичетата решили да изследват живота й. Ровенето в Интернет върнало само един сайт, в който Ирена била спомената (днес такива сайтове има над 300 000). С помощта на учителя си момичетата започнали да възстановяват историята на забравената героиня от Холокоста. Момичетата мислели, че Сендлер вече не е между живите и започнали да търсят къде е погребана. Били удивени, когато се оказало, че тя е жива и живее с роднини в малък апартамент във Варшава. Написали пиеса за нея със заглавие „Живот в буркан“, която се е играла повече от 200 пъти в САЩ, Канада и Полша. През май 2001 г. момичетата за пръв път посещават Ирина във Варшава и чрез международната преса успяват да разгласят широко нейната история. После посещават Ирина още няколко пъти, последният път, през 2008 г., 9 дни преди смъртта й.

Животът на Ирина Сендлер става водеща тема в биографичната книга „Майката на децата на Холокоста: Историята на Ирина Сендлер“ на писателката Анна Мисковска.

През 2007 г. Сендлер е предложена за лауреат на Нобеловата награда за мир.

Ирина Сендлер е спасила около 2500 деца. Специално за читателите, недолюбващи евреите, независимо по каква причина, трябва да уточним, че Сендлер спасява децата от варшавското гето, обречени на унищожения, без да пита еврейчета ли са, или не. Вероятно е спасила и много деца, останали на улицата след бомбардировките на Варшава. Но за да спасява такива деца, не е било необходимо да ги крие в сандъчета за дърводелски инструменти; за тяхното спасяване не я е заплашвал разстрел. Затова й нея и нейните помощници я почитат именно заради спасяването на децата от варшавското гето, обречени на смърт само защото са били еврейски деца.

Нобеловата награда за 2007 г. обаче получава Ал Гор за „усилията си да събере и разпространи възможно най-много знания за измененията на климата, предизвикани от човешката дейност и да положи основите на мерки за противопоставяне на тези изменения“.

Превод: Пламен Сивов

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

fifteen − five =