Символът на пустинята

Михаил Кутузов, сп. Свет, бр. 3/2010

Пустинята в книгите на Стария Завет

Историята на Стария Израил свършва със служението на Йоан Кръстител. Писанието казва: “В ония дни дохожда Иоан Кръстител и проповядва в Иудейската пустиня”. Сергей Аверинцев отбелязва, че когато Евангелието споменава пустинята, под това понятие трябва да разбираме всяко едно необитаемо пространство – в този смисъл пустинята не е свързана с определено географско място. 

Освен това, пустинята е наситена със символичен смисъл, свързан със старозаветния разказ за изхода от Египет през пустинята. Сложността на пустинния символ е свързана с неговата многозначност. “Структурата на символа е насочена към това да потопи всяко частно явление в стихията на “първоначалата” на битието и по този начин да даде чрез това явление цялостен образ на света”, пише Аверинцев.

В Писанието пустинята е място на среща на човека с Бога; място на покаяние и духовна нищета; място на избор и получаване на свобода. Образът е двойнствен – от една страна – лишения, опасности, наказания. Но от друга – място, където Бог освобождава народа и явява Себе си. В тази перспектива пустинята се противопоставя на обитаемата земя както проклятието се противопоставя на благословението. Значението на символа на пустинята е много по-дълбок и ярък от значението на образа й. Но символът се разкрива чрез съпоставянето му с неговия образ и знак.

***

Писанието започва с пустинята: “А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата” (Бит. 1:2). Пророк Йеремия повтаря този идиом: “Гледам земята – и ето, тя е разорена и пуста, – небесата, и няма на тях светлина… Гледам – и ето, Кармил е пустиня, и всичките му градове са съсипани от лицето Господне, от яростта на гнева Му” (Иер. 4:23, 26). Хаосът и пустинята са синонимни образи, отразяващи органичността на мита.

В следващата глава на книга Битие се разказва за пустинята, която Бог прави плодородна заради човешката двойка, създадена от пръст. Пустинята и сушата контрастират на зеленината и живота, а космосът разрушава своеволието на човека – тръгнал по “пътищата на сърцето си”, човекът изкривява света. “Цялата земя е опустошена”, възкликва Йеремия; космосът се потапя в хаос заради отказа на човека от порядък и смисъл на света.

***

Разказът за историята на света след Авраам става модел за цялото човечество. Оставил цивилизацията по заповед на Бога, Авраам отива в Ханаан (Бит. 12:1-4). “Трябва да се започне с пустинята, която в нашия свят е символ, а тишината е нейният глас. Трябва да се научим да слушаме тишината й и да оставим пустотата да се затвори в себе си”, пише Аверинцев. По пътя си към Ветил Авраам върви през безлюдни места и се заселва в оазис насред пустинята. Но Авраам трябва да слезе и в Египет – и това е още един пустинен образ, царство на хаоса, от което той после ще се върне при своя жертвеник.

Пустинята е междинно звено по пътя на възстановяване на загубеното общение с Бога. Авраам минава през едно изпитание, което се мисли като средство за познание на Някого. Изпитанието поставя човека в ситуация, в която той трябва да покаже какво представлява той сам по себе си. Трудно се живее на самотни и сухи места. По-лесно е да се обърнем към обичайните човешки блага. Изпитанието се осъществява в “областта на свободата, където избраният и призван от Бога човек остава сам със себе си. Там няма нищо и никой, освен Бога, който явява Своето присъствие по абсолютно безпрецедентен начин, и смъртоносните скорпиони. Трябва да различаваме двата вида пустини – времето на изпитанието и онова духовно пространство, в което попада онзи, който не го е преодолял” (Аверинцев).

***

Централният персонаж и централното място в Стария завет – това са Мойсей и пустинята. Защитил своя съплеменник от гнева на египтянина, Мойсей трябва да бяга от фараона в “Мадиамската земя”. За да се открие Бог на бившия осиновен царски син, Мойсей изминава дълъг път в необитаеми и сухи земи. Нещо повече, за да стигне до лична среща с Бога, той отива “далеч в пустинята”. Писанието настойчиво зове човека да излезе от цивилизацията. Политическите модели на древните държави Месопотамия и Египет са били устроени по такъв начин, че техен стожер е единната ценностна система, споделяна от болшинството. Такава система отрича всяка съвест и свобода, в противен случай тя се разпада. В основата на тази менталност е сакрално-магическата идея, свързана със света на боговете. Народите от тези територии практикували култове, свързани с идеята за земното плодородие. Животът там изцяло зависел от водата, идваща от реката, а ханаанските пасища зависели от сезонните дъждове и небесната роса. “Във всеки човек съществуват съвместно двата типа живот – чергарският и уседналият. Избирайки единия, започваш да тъгуваш по другия. Уседналите боготворят вещи, тоест Природата – това, което съществува. Номадските народи изискват вяра в някой, който още не съществува, но който ще бъде – в бъдещето, в историята, в Израил” (Аверинцев).

Избягал от робството на плътта и духа, Мойсей “пасе овцете” на мидийския жрец. Веднъж той навлиза със стадото дълбоко в пустинята и се озовава близо до Хорив, Божията планина. За да се приеме откровението на личностния Бог, трябва да се навлезе в съзерцание на това какво е човекът. Само далеч в пустинята пастирът се освобождава напълно от властта на духовете и става свободен. Съществуват връзки, свързващи Всевишния в пустинята и номадът Израил. Гласът на Бога е глас на пустинята, където и да се намира тя – на земята или в сърцето. Господ призовава човека да остави уседналия начин на живот и да приеме номадския. Само като се отстрани привързаността към материалния свят, може да се живее без никакви материални неща – единствено в Божието присъствие, Който е в Присъствието и Словото.

Но Бог води народа не в пустинята, а в земята, където текат реки от мед и масло. Земята е дадена в наследство на децата, “които не знаят, що е добро, що е зло” (Числа 14:23). Така пустинята придобива двойнствен смисъл. Тя носи смърт и пази живота в същото време. Там неверните загиват, но тези, които се надяват на Бога, укрепват и растат във вярата. Пустинята е и гроб, и люлка. Тя не е крайна цел, а начална ситуация. Израил може и трябва да получи земята и нейните дарове по воля Божия. На народа му предстои да промени културата си, без да измени на Закона и вярата, получени при номадския начин на живот. За тази цел са въведени особени правила – земята никога не трябва да се продава, защото принадлежи на Бога, Който приема като стопанин Израил. Народът е поканен там; той е арендатор и затова запазва номадския си дух. Мойсей знае, че народът няма да устои във вярата си – за това свидетелстват годините на странстване.

***

В Ханаан Израил бива асимлиран от местните народи, предпочитайки земните блага пред служението на Яхве. Към Бога се обръщат заради получаваните от Него дарове и това автоматически Го принизява до нивото на ханаанските ваали (идоли на божества). “И дигна се пророк Илия като огън, и словото му гореше като светило” (Сир. 48:1). Отново същата тема за пустинята като място и път на познание на Яхве. Илия е възпитан в строгите правила на единобожието, опазени в родината на пророка. Богът на Илия е онзи Бог, Който се е явил на народа на Синай като гръм и мълнии. Същият Бог, Който поглъща жертвата заедно камъните, водата и праха. Но за да получиш взаимна любов не е достатъчно да разрушиш ваалските идоли и да утвърдиш истинната вяра. Религиозната реформа на Илия не можела да промени сърцето на народа.

Сърцето на Израил огрубява. Народът изгубва завинаги номадския си начин на живот и Яхва става неразличим от Ваал. След 40-дневен пост, на планината Хорив Илия чува “лъх от тих вятър” (3 Цар. 19:12). Битката вече е за сърцето на народа. И отново пустинята е място на божественото откровение. Монотеизмът е религия на пустинята и сега гласът на пророка е самата пустиня и неин образ.

След Илия и Елисей с проповед за милосърдие и покаяние на сцената излиза Амос, “един от пастирите текойски” (Амос 1:1). Неговата проповед: главното в богопочитането трябва да бъде правосъдието и справедливостта. Когато човек забрави предназначението си, сърцето му загрубява и се превръща в пустиня – земя суха и безводна. Амос дава нов образ на пустинята – връщане на сърцето към номадския начин на живот; сърцето, което жадува Деня Господен. Жажда, присъща на човешката съвест.

***

В целия Стар Завет образът на пустинята приема различни и понякога противоположни значения, но смисълът му остава неизменен. За Авраам и Мойсей той е свързан с територия на обитаване. Но за пророците пустинята е сърцето на човека и неговите житейски избори. Тук смисълът на пустинята е преобразяването на сърцето, загубило номадската си същност. Пустинята е място, където Бог говори на човека, а човек чува Гласа и го следва. | www.sfi.tsj.ru

Превод: Пламен Сивов

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *