Изгубената България

България, която имахме, България, която изгубихме – къде неволно, къде неизбежно; заради собствената си немарливост, от гузна съвест, или просто така – заради необратимото Време.

Вглеждам се в старите фотографии, пръснати из този брой. Лица с особена одухотвореност, с ярко присъствие и с бликащ от очите живот. Ако за нещо ме обзема жал, това е жал именно за този живот, за тази загуба, за тази липса. Вгледайте се и вие в тези стари снимки, опитайте се да усетите тези хора. После влезте в произволен мол и потърсете погледите на екстатично щурещите се по ескалаторите съвременици – и ако сте достатъчно честни, чувството за нещо болезнено отсъстващо ще ви завладее. Не, не е просто носталгия всичко това. И ако е носталгия, това е носталгията по липсващ крайник – безутешна и физически осезаема.

Търсенето на себе си в миналото е занимание болезнено и пречистващо. Предците ни гледат от снимките, гледат ни от отвъдното и парадоксално са по-живи от нас самите, днешните. Дали хилядите наши снимки, които щедро пускаме всеки ден във Фейсбук, един ден ще носят и една стотна от живота на тези стари снимки? Колко ли от снимките с мобилни телефони, с които увенчаваме жалките си опити да се увековечим, наистина ще останат в нечия памет? Кой ли от нашите потомци ще пожелае несъзнателно да влезе и да заживее в тях?

Лица, градски пейзажи, ситуации – миналото оживява, доколкото ние, сегашните наследници на същото това пространство, се съгласяваме да допуснем това минало в собствения си свят. Нашето съгласие не струва скъпо – само щипка смирение. А получаваме в замяна нещо много важно – компанията на мъртвите; компания, към която да привикнеш отсега, е въпрос на разумност и зрялост. Защото рано или късно играта ни на тази земя ще свърши, навън ще се здрачи и някой ще ни повика да се прибираме у дома.

Списание Свет, бр. 2/2011

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

8 + 17 =