Анданте
Надигаха се някъде отвъд,
растяха неусетно планините.
Целувах изнурената ти плът
и исках пак от нещо да отвикна.
Бе времето на вярата в това,
че всички хора имат свои къщи.
И исках всичко, после пак, и пак…
А после – още повече от същото.
Кафе и мляко, капчици роса…
Люлеехме се на тревите тихи
и бяхме малки, но това бе знак,
че вече можеше да се обичаме.
Дочаквах редките почивки от гнева –
да посадя в земята кротко семе,
да дам душа, да взема пак душа,
която никой да не ми отнеме.
Далечни хора, чужди светове
сърцето хранеше, за да не се одраска –
и от сезони, и от студове,
и от ухапвания, и от ласки.
Нагоре гледах, докато разбрах
каква безпътица са небесата.
Дузина птици-присмехулници събрах,
от тях направих птици-оплаквачи.
И пушех, ала ме напуши смях
от щастието, щедро обещано.
Последен да се смея не успях,
а вече нищо смешно не остана.
…А после не усетих даже как
от рамото ти литна пеперуда.
Прости ми, бях все още там,
където чужди приказки сънувах.
Прости, това не бяха мои дни,
от взирането слепи бяха дните.
Но всеки червей тук ще потвърди:
в пръстта изчезват най-напред очите.
Благослови ме за небе и за бразда.
Ти ли не знаеш как се благославя?
Разкъсаните бойни знамена
под сигурни нозе сега оставям.