Memento

Както старата улична котка помни своите зими,
пазя всеки отделен пейзаж, в който сам се рисувах.
Все по-никъде будят ме сутрин словата на старци без име,
но сърцето не вярва в предумишлена святост, изповядана умно.

Като зрънце е малка смъртта и по тялото скита.
Тя е рибка-рубинка – плува по кръвни пътеки,
в паметта се укрива, ляга в нейната сянка на тихо
да послуша отново любимите мои албуми и стари касети.

Тя е толкова малка, но пак е насилствена, Боже, като камък в лицето.
И е хитра – не поглежда навън през очите, пази своята цялост,
знае – лесно небесният мирис нахлува в кафези и клетки…
А снежинките трупат наивно отвън свойте ситни поучения в бяло.

Някой ден ще намери най-удобното място смъртта – ще засели човека,
ще расте и наддава на възраст и тяло…
Ще се киска във шепа, щом младият лекар смутено
се закашля, миг преди да разкаже
колко малко остава до нейната сигурна зрялост.