Memento

Както старата улична котка помни своите зими,
пазя всеки отделен пейзаж, в който сам се рисувах.
Все по-никъде будят ме сутрин словата на старци без име,
но сърцето не вярва в предумишлена святост, изповядана умно.

Като зрънце е малка смъртта и по тялото скита.
Тя е рибка-рубинка – плува по кръвни пътеки,
в паметта се укрива, ляга в нейната сянка на тихо
да послуша отново любимите мои албуми и стари касети.

Тя е толкова малка, но пак е насилствена, Боже, като камък в лицето.
И е хитра – не поглежда навън през очите, пази своята цялост,
знае – лесно небесният мирис нахлува в кафези и клетки…
А снежинките трупат наивно отвън свойте ситни поучения в бяло.

Някой ден ще намери най-удобното място смъртта – ще засели човека,
ще расте и наддава на възраст и тяло…
Ще се киска във шепа, щом младият лекар смутено
се закашля, миг преди да разкаже
колко малко остава до нейната сигурна зрялост.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

fourteen + five =