Мъгла

https://youtu.be/ZoBCjzFXMwA

Свърши концертът, китарата млъкна
щракна калъфът със златните зъбки.
Отляво – ден, отдясно – зима.
Удар на слабо време –
и някак свикваш.

Подреден е животът, смъртта е случайна
Покрай оградата един гамен
разритва нек’ва обща тайна.
Понятие за край – съвсем мъничко.
Дори да е лъжа,
кажи, кажи дали обичаш.

Нищо от мене. Пак ми е много.
Мъглата, казваш, се вдига по обед.
Смаляваш се. Смаляваш ме. Смалявам се.

Ближа небето като крава – теленце.
Осветена водица в ръждясали менци.
Отдолу – кал, отгоре – плесен.
Картина жива:
жени с премръзнали очи,
мъже без име.

Нищо старо под слънцето –
Десен, ляв, прав –
всеки удар е нов, всеки миг е тревожен.
Първо – вятър, после – страх.
Извън утробата живот е невъзможен.
Може би не съм прав,
но така се говори, непозната госпожо.

Нищо от мене. Пак ми е много.
Мъглата, казваш, се вдига по обед.
Смаляваш се. Смаляваш ме. Смалявам се.

Говори ми сега –
да свършим тая мъка.
Душата е мънисто сиво –
тъпчат го свраки, кълват го пътища.
Или пък, не, не казвай нищо.
да покълват години по стиснати устни.
Да се пукат душмани, да се пукат мечти,
но поне пощадихме снега.
Пощадихме снега – и това е изкуство.

Нищо от мене. Пак ми е много.
Мъглата, казваш, се вдига по обед.
Смаляваш се. Смаляваш ме. Смалявам се.

Спасяваш ме.

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *