Мъгла
Свърши концертът, китарата млъкна
щракна калъфът ÑÑŠÑ Ð·Ð»Ð°Ñ‚Ð½Ð¸Ñ‚Ðµ зъбки.
ОтлÑво – ден, отдÑÑно – зима.
Удар на Ñлабо време –
и нÑкак Ñвикваш.
Подреден е животът, Ñмъртта е Ñлучайна
Покрай оградата един гамен
разритва нек’ва обща тайна.
ПонÑтие за край – ÑъвÑем мъничко.
Дори да е лъжа,
кажи, кажи дали обичаш.
Ðищо от мене. Пак ми е много.
Мъглата, казваш, Ñе вдига по обед.
СмалÑваш Ñе. СмалÑваш ме. СмалÑвам Ñе.
Ближа небето като крава – теленце.
ОÑветена водица в ръждÑÑали менци.
Отдолу – кал, отгоре – плеÑен.
Картина жива:
жени Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ¼Ñ€ÑŠÐ·Ð½Ð°Ð»Ð¸ очи,
мъже без име.
Ðищо Ñтаро под Ñлънцето –
ДеÑен, лÑв, прав –
вÑеки удар е нов, вÑеки миг е тревожен.
Първо – вÑÑ‚ÑŠÑ€, поÑле – Ñтрах.
Извън утробата живот е невъзможен.
Може би не Ñъм прав,
но така Ñе говори, непозната гоÑпожо.
Ðищо от мене. Пак ми е много.
Мъглата, казваш, Ñе вдига по обед.
СмалÑваш Ñе. СмалÑваш ме. СмалÑвам Ñе.
Говори ми Ñега –
да Ñвършим Ñ‚Ð°Ñ Ð¼ÑŠÐºÐ°.
Душата е мъниÑто Ñиво –
тъпчат го Ñвраки, кълват го пътища.
Или пък, не, не казвай нищо.
да покълват години по ÑтиÑнати уÑтни.
Да Ñе пукат душмани, да Ñе пукат мечти,
но поне пощадихме Ñнега.
Пощадихме Ñнега – и това е изкуÑтво.
Ðищо от мене. Пак ми е много.
Мъглата, казваш, Ñе вдига по обед.
СмалÑваш Ñе. СмалÑваш ме. СмалÑвам Ñе.
СпаÑÑваш ме.