Септември

And the people who love me still ask me
“When are you coming back to town?”
And I answer quite frankly
“When they stop building roads
And all God needs is gravity to hold me down”

Robert Lee Castleman, “Gravity”

Последният лъч на септември
увисва над празните пътища,
с историческа неизбежност
водили някога в Рим,
днес – в истерична небрежност
нетръгващи никъде.
И сега, и навсякъде
смъртта е въпрос на надежда –
твърда вяра и крехко безверие
във неща не съвсем безопасни.

Пътища сладкодумни и прашни,
не разказвайте на слепородения
своите съновидения,
своите приказки за красавици –
натъжен, току-виж, повярвал,
а това ще напрегне излишно сюжета –
внезапно ненужно билетче
на закъснелия пътник във шепата;
спрял във сянката слънчев часовник;
монета, открила умората
в своето вечно купуване.

До последно отъпквах залутано
тези предани ваши пространства,
но удобно избрах да не помня
дали съм се върнал,
завърнах ли нещо,
пял ли съм някъде,
надпял ли съм някого,
смях ли се с другите,
колко изпих
и какво ме погълна накрая?
…Помня само една
доживотна повърхностна рана.
Беше рано, мои пътища,
беше толкова рано!

Липсва цялата гравитация на света,
за да мога сега да остана.
Благодарен, отвиквам на глътки
от знаците. От поличбите – също
(не съвсем доброволно).
Но най-трудно се помни
канонът на мъглата им зимна,
дърветата-догматици,
изповедната птица,
храстът-монах, застинал в молитва,
литургичната линия
на кандилото-слънце…

Гледам встрани от нещата
не по мярката на очите –
щедрите вечери, бисерно-празни;
безпощадното грабещо лято;
пропускливите ланшни пейзажи,
нарисувани с груби нозе
от безръки и слепи художници;
дървени свирки-двоянки,
(в техните свидни отвори
вятър не влиза от много години);
осколки живот,
разпилени от свраки и бързеи.
…И поредната кротка зависимост –
от чужди тела,
от навременно раждане,
от игрите със паднали птици,
от броене на мъртвите есенно време.

Свиквай, ялово бреме.
Свиквайте, пътища пусти.
Вашият Рим пак е същата притча
и същата стръв;
първата крачка на доверчивия пътник;
подвижните пясъци на арената
в края на всяко пътуване;
мираж за фонтани сред хилави дюни –
набързо измислени,
на крак дорисувани;
сън, който никой не смее докрай да сънува.

Бил съм този, който лекува
и който боли.
Свиквай и ти, летописецо.
Всяко улично куче
има своята лична дръглива история.
Всяко шарено чудо на цирка
спира за кратко – и в града на фонтаните,
и в града на отломките –
четири клоунски дни.
Всеки край на света
свършва най-много за седмица.

На светлинни минути от чудото
и на лакът от всеки септември,
само в него до ненавист съм сигурен –
в клоуна, който всяка утихнала вечер
се облича, без да бърза, в гримьорната
и лукаво прерязва си гърлото.