Ниско летиш

Ниско летиш. Уморен си от старата болка
и се питаш дали неразумният вятър
е приготвил за утре порой или суша.

Далече отиваш, а от близо се връщаш,
всяка вечер с утехата синя,
че зората си утре напук ще посрещнеш –
некрасив, още жив и съмнително мъдър.

Забрави ли жаравата с мълчаливия пламък,
как гореше на триста клади
във огъня сладък на първата смърт?

В ръцете притихва плачът на света недовършен
и потъват в окото на бурята вечна
две капки вода и твоето име.

Ниско летиш и крилете ти вятър пречупва.
На дъжда под суровата стряха
ще останеш,
уви, ще останеш.