Старата църква

Защо ли ме натири лудата коприва
през жегавия двор на тази стара църква?
И днес не мога да избягам от страшното й пладне
До днес ръждясалия шип на купола
не смогнах от гърдите да изтръгна

Светците се разхождат по стените
в носии български, с потури и навуща
и смеят се, и молят се наужким…
Не търся техните молитви
не искам да ги гледам, да ги слушам.

Предателски сами сме, но как да се помоля?
Та всичко тук е само стара котва,
заседнала в подмолите
на бързата река от празници и делници
Копривата в пръстта със коленете тъпча аз – син блуден и осиротял,
Пред мене буренясват гробове на свещеници.

Ще се прослави ли и тази пръст?
Отдавна са стопени всички свещи.
Тури му пепел, не, тури му кръст!
Но тишината иска да се въплъти
и да ми каже нещо.

И чувам как простенва цяла
църквицата, и иска да те пита, Боже,
Иисусе Христе:
Бил ли си тук или сега се криеш?
На царския престол
превита бабичка постлала Ти е овча кожа –
да ти е меко, като слушаш литургията.

От кандилата мътно се чернеят
мухите-мъченици, удавени във олио
така невинността се дави в топлата ти мъдрост
и аз, убогия,
сам търся въглен да опаря свойте устни:
по-празно място няма на света
от храма, който си напуснал.