Защита на личните данни: тристепенна система

Вместо да се дават народни пари за сложни и в крайна сметка ненадеждни системи за защита на личните данни, предлагам следната тристепенна система на защита, основана не на високи компютърни технологии, а на естествените инстинкти на всяка администрация.

1. Информацията с личните данни (и изобщо всяка информация, която властите искат да бъде надеждно защитена) се съхранява не на някакви си там сървъри-мървъри, а се качва цялата на една-единствена флашка. Така се съчетават съвременните електронни носители с абсолютната непробиваемост откъм интернет. В пари решението струва колкото струва една флашка.

2. Флашката се връчва персонално на жена на име Стефка, служител в някое ведомство. Стефка е в предпенсионна възраст и по принцип знае къде се пъха флашката в компютъра, ако мъничко ѝ подскажеш, но за сметка на това е буля на началника на отдела, назначена е без конкурс и другите женици в стаята я мразят. Стефка е дошла отскоро в София, за да поработи на спокойно до пенсия и да помага с внуците.

3. Достъпът до информацията на флашката е свободен за граждани. Това е много важно условие, ако искате информацията да е на практика недостъпна.

4. Условията за достъп до чувствителната информация са разпечатани на А4 и са залепени на гишето на Стефка с тиксо.

Тук започва действието на фината система с тристепенна защита.

1. Първа степен: Хакерът, който си е наумил да се добере до чувствителната информация, е принуден да се нареди на опашка пред стаята с гишетата. Когато след час-два му идва редът, се озовава пред гишето на Стефка, на което има залепено листче с надпис с химикал “В отпуска по болест”. “Кога ще се върне служителката?”, пита хакерът колежките. “Тука да не сме информация”, доволно му отговарят те.

2. Втора степен: След няколко напразни посещения във ведомството в опит да се добере до Стефка, хакерът най-после я сварва на работа. Изтръсквайки трохите от кремвиршката от скута си, Стефка му връчва формуляр, който следва да се попълни. Там има въпроси от рода на: “За какво Ви е необходима информацията?” и опции “С научно-образователна цел”, “За зловредни действия и хакерство” (“Тука, тука сложете чавка”, почуква с мръсен нокът Стефка върху второто квадратче). След като е търчал до коридора, за да моли за химикалка случайни граждани, хакерът успява да попълни формуляра успешно. Стефка му връчва листче с входящ номер и му казва отвреме-навреме да наминава да проверява за резултата, начиная от следващия месец. Хакерът си тръгва с надежда в очите.

3. След изтичането на три месеца и многобройни посещения във ведомството, о, чудо! – хакерът получава разрешение за достъп до флашката. Стефка му дава флашката (захабена, с петна от засъхнала лютеница и малки валма прахоляк от дамската ѝ чанта между клемите на USB-то). “Ей там седнете, да сте ми под око”, инструктиран е хакерът, след като му е посочен стол с разпрана тапицерия пред гишето.

4. Трета степен: С трескав поглед хакерът присяда на стола, вади от раницата лаптоп, пъха флашката… Успех, устройството е разпознато! Отваря се прозорец със стотици папки с имена като “milfove”, “aziatski_seks” и др. под., тъй като внукът на Стефка ползва отвреме навреме служебната флашка на баба си да си складира порно, щото там има място. Докато търси сред папките заглавие “NAP_li4ni_danni” или нещо в тази посока, внезапно на екрана на хакера грейва надпис в смисъл, че току-що компютърът ви беше хакнат. Докато хакерът мудно осмисля, че най-вероятно внукът е теглил и някакви пиратски програмки от Замунда и е заразил, говедото му с говедо, флашката, хард-дискът на лаптопа се самоформатира безвъзвратно.

Хакерът получава внезапен задух, налага се да викат Бърза помощ. Ценната държавна информация е спасена. Happy end.