Мюфтийството, СМЧ

Пламен Сивов

Простете ми може би малко неуместната заигравка в заглавието с нашумялата новина от последните дни – абревиатурата “СМЧ” (“силно мой човек”), която остроумно използвали служители от една данъчна администрация, за да източват пенсионния фонд на НОИ. Но между този скандал и опрощаването на задълженията на Главното мюфтийство има връзка – и в двата случая става въпрос за източване на публичен ресурс с политическо-мафиотска протекция. И в двата случая се действа на тъмно. И в двата случая плащаме заедно с вас.

Не ми е за пръв път да реагирам на държавнически пориви за целево субсидиране на вероизповеданията. И при двата предишни повода (през 2008 и 2009 г.) тогавашните политици бяха изпаднали в предизборна стремглавост да “помагат” на Църквата. Но преди десет години политическият аспект на тази грижовна благотворителност не беше отричан от тях толкова усърдно, както сега. Днес всяко изявление на правителството по повод опростените дългове на Мюфтийството започва и завършва с мантричната клетва, че нямало политическа сделка, че изборите нямали общо и че всичко било за благото на Родината.

Извън клетвите и загрижеността обаче нека преведем на нормален човешки език някои от посланията, които чухме и прочетохме през последните дни.

Голяма част от критиките на решението, които прочетох, се занимаваха с очевидния му проблемен характер по линиите “защо не се опростят дълговете на болниците” и “защо всички сме длъжни да плащаме данъци, а Мюфтийството – не” – и това са важни и съдържателни въпроси и други автори ги развиха достатъчно убедително.

Не съм политически анализатор и темата за тандема ГЕРБ-ДПС, която доминираше анализите от последните дни, не ми е толкова интересна. Впечатлих се повече от начина, по който беше представено решението на правителството – от стилистиката и от покушенията над здравия разум, които, за съжаление, вече доминират трайно политическия говор у нас.

“Опрощаване на данъчни задължения”

Данъчното облекчение (още повече – данъчното опрощаване) навсякъде по света е една от формите на държавно субсидиране. Казано просто – има два начина да дадеш пари на някого: 1) да му дадеш пари и 2) да му опростиш задължение. Първият начин се нарича “пряко финансиране”, вторият – “непряко финансиране”. И в двата случая става въпрос за финансиране. В случа с предложените промени в Закона за вероизповеданията всъщност правителството реши да финансира Главното мюфтийство с над 8 милиона лева.

“Имал си бол пари – платил си”? Нещата с финасирането на вероизповеданията обаче не са толкова прости. Тяхното субсидиране в България е уредено чрез Закона за държавния бюджет. Единствено чрез бюджета вероизповеданията у нас могат да получават (и получават) държавно финансиране – защото това е смисълът на съответния раздел в Закона за държавния бюджет.

За 2018 г. общата сума на държавната субсидия за вероизповеданията е била 5 милиона лева, като най-големият дял е определен за БПЦ. Главно мюфтийство получава 400 000 лева, а католиците, Арменската църква и религиозната общност на евреите – по 60 000 лева. Това е била волята на законодателя, съобразена със заявените нужди на вероизповеданията и с възможностите на държавата.

Отпускането на 8 милиона лева (повече от общата субсидия за всички вероизповедания взети заедно) само на едно (при това малцинствено) вероизповедание е грубо нарушение и на буквата, и на смисъла на Закона за държавния бюджет. Решението за такова финансиране погазва идеята за квотен принцип, залегнала в закона. Правителството, с подкрепата на парламентарното мнозинство създава и закрепва със специален закон необосновано и необяснимо привилигировано положение на едно от вероизповеданията.

Може би правителството е откроило някакви много важни причини за това си решение? Нека погледнем аргументите, които бяха вкарани в обръщение.

Възродителният процес

Признавам, че споменаването на Възродителния процес от страна на премиера като аргумент за опрощаване на дълговете на Мюфтийството ме свари неподготвен. Не се сещам за друг случай събития с над 30-годишна давност да бъдат използвани като повод за сериозни финансови решения от български правителства през последните години. Припомнянето на престъпното поведение на комунистическия режим спрямо българските мюсюлмани през 80-те години на 20-ти век е несъстоятелно в сегашния контекст поне по три причини:

1. Този аргумент е типичен случай на т. нар. “grievance politics” (политика/политики, основани на оплакването). При тази политика една малцинствена група (основана на пол, раса, националност, религия и т.н.) настоява за преференциално отношение към себе си поради реални или въобразени страдания или дискриминация. В нашия случай правителството представя решението си за данъчна амнистия като финансова компенсация на мюсюлманите заради травмите от събития преди 35 години.

Нека отбележим, че grievance politics е подход, отречен в световен мащаб. Като частен случай на identity politics (политики, основани на идентичността), той страда от един основен порок: прилагането му не компенсира конкретните жертви. В същото време облагодетелства субекти, които не са жертви. Като резултат – създава нови разделения и задълбочава несправедливостта в обществото.

2. Дори да приемем, че пострадалите от политиката на БКП мюсюлмани имат право на някакво обезщетение, следва ли именно правителство на ГЕРБ да се опитва да поема тази историческа отговорност и да възстановява несправедливостта спрямо тях? Дали именно финансовата субсидия за Главното мюфтийство е най-подходящият (и желан от всички етнически турци) начин за възстановяване на тази несправедливост?

3. Възродителният процес не е единственото престъпление на комунистическия режим и българските турци не са единствените потърпевши от комунизма. Ако правителството възприеме последователно (и самоотвержено) идеята за компенсиране на всички групи, пострадали от 45-годишното управление на БКП, едва ли целият държавен бюджет през следващите десетилетия ще стигне, за да се почувстват всички засегнати някак компенсирани. Приемете последните изречения като покана за размисъл върху абсурдността на този подход изобщо и на това конкретно решение в частност.

Националната сигурност

Докато с аргумента за Възродителния процес правителството ни представя българските мюсюлмани като жертви, с аргумента за националната сигурност те са представени като заплаха. И двата образа, особено в тяхната живописна комбинация, представляват обида за българските мюсюлмани и етнически турци.

Идеята на правителството, заявена напълно откровено, с някаква очарователна наивност: даваме тези 8 милиона във вид на “такса спокойствие”. Тоест, българските турци са потенциални терористи и начинът да предотвратим тяхната радикализация е да се откупим предварително. Като оставим настрана, че отново един конкретен проблем (тероризмът) се приписва на цяла етническа и религиозна група наши сънародници и по този начин разделението и омразата в обществото ни се задълбочават, вместо да се преодоляват, дали наистина оформянето на китни държавни плащания към потенциални терористи е подходящ начин за справяне с тероризма? Всъщност, финансирането на терористи (потенциални, минали и бъдещи) не е ли, как да го кажем…, финансиране на тероризъм?

Две страни –  мюсюлмани и правителство. Едните, поставени/представени в ситуация на рекетиращи, другите – на даващи откуп. И тази жива картина ни се предлага като канава на едно правителствено решение…

“Hush money” (пари, дадени за да си трае някой) може би работи като подход, ако си американски президент и си имал любовна афера, но да ги дава държавата на регистрирано вероизповедание, набедено за потенциален развъдник на терористи, ми се струва доста недалновидно. Между другото, този подход доказано не осигурява мълчанието и траенето дори на любовниците на президентите, какво остава за закоравелите терористи… ако правителството има предвид такива. Един от принципите на управлението на терористични кризи е “с терористи не се преговаря”. Е, нашето антитерористично правителство споделя, че предпочита да “преговаря” – по начина, по който са свикнали. С пари. Не техни, разбира се. При тази политическа философия и практика може би ДАНС би следвало да се закрие, тъй като очевидно има и по-ефикасни средства за справяне с радикалния ислям.

***

Сещам се един виц за човек, който вървял по улицата и размахвал ръце. Като го питали какво прави, отговорил, че пъди крокодили. А като му посочили, че наоколо не се виждат крокодили, се обидил –  естествено, че не ги виждате, защото аз ги пъдя. Напомня силно правителствената политика, като обаче позиционираните във властта не размахват празни ръце, а банкноти. За да може тяхното магическо действие да превърне изпъдените и техните лидери в лоялни избиратели.

Успокоителен в това скалъпено представление е единствено прозиращият подтекст – че всъщност реална заплаха няма, просто се купува нечия лоялност.

За съжаление, БПЦ беше поканена и прие да играе ролята на живописен и убедителен декор в разиграната едноактна пиеса “Опрощаване на дълговете на Мюфтийството в името на сигурността и във връзка с Възродителния процес”. И това не е успокоително. Като получател на държавни субсидии Църквата ни не намери в себе си потенциал и желание да се разграничи някак от фарса. Нищо, може би следващия път. | pravoslavie.bg

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

sixteen − 15 =