Право на ползване за вечни времена

(по Закона за местните данъци и такси)

Нагазиха бъбриво през вълмóто на гробовете брадясали,
препъвайки се в плочи с кратки имена и простички фамилии.
Чернееха прегърбени жениците като мъниста, разпилени сред мъглата.
Подпрян на своята лопата, встрани почтително димеше с фас и потни длани циганинът.

Говореха си за покойника, докато прииждаха роднини –
децата, внуците и двамата далечни братовчеди, понесли старо одеяло.
Земята слушаше разсеяно, разчекнала уста в очакване на сигурния залък –
поредното изпружено, преджобено от старостта и твърдо като жезъл тяло.

Постлаха одеялото в тревата братовчедите, а циганинът хвърли фаса си,
прекръсти се и скочи право в гърлото на старото семейно жилище,
където трите евтини ковчега отдавна бяха само пръст и някакъв жълтакъв хаос,
но трябваше да се посместят някак мъртвите и да посрещнат новия роднина.

И заизважда циганининът пред отворената рана на очите
това, което бе предъвквала земята; това, което от телата бе останало.
А синовете стискаха жените за ръцете и се опитваха да не поглеждат
обувките на татко си… и другото, което се търкулна в одеялото.

Мъглата се препъна във гробовете и зимата отстъпи към високото.
Обувките запазени прежали циганинът. Виновно отстрани пристъпваше от крак на крак забравата
и литна сврака с топличко мънисто в човката. И беше кратко опело.
На дъното при своя мъж се кротна примирено бабата.

Извика нещо приглушено откъм изхода – жена ли, вятър ли…
Пазачът сложи катинара, пусна кучето, отвърза тишината.
Потекоха деца и внуци към животеца обратно – утрешните жители
на общия парцел, закупен от далечния прадядо
за вечни времена
от общината.