Сливен

Една съвсем предотвратима вечер,
зачената невинно, като звук.
Едно последно тръгване – от тук
до хоризонт, до раждане и по-далече.

Ухае на палта и пресен дим,
скимти дете. Тъмнеят стари църкви,
ръми… Денят изпраща свойте мъртви.
Градът е примирен и постижим.

И уж сме откъм южната страна,
а все не иска да започне Югът
и все не искат да ни засънуват
добри стопани, птици, небеса.

Да можеше да станем просто вик,
да ни избълват тези мокри бърни
и пътникът във път да се превърне,
поетът да остане само стих…

Поетът е свадлив и уморен
от дългото възпяване на мрака –
какво от туй, че младенец изплака,
щом старецът умря неутешен?

Предсмъртна пот… А може би роса
от нашите нехайни съпротиви.
Умираме, за да не паднем живи
в коравите ръце на есента.

И мъчно вярваме пред зейналия ров
в нослето ново с новите лунички,
в чистилище и беден дом за всички,
които не дочакаха любов.

Отнякъде сурово ни зове,
събаря мостове и глухо се надига
това, което вечно не достига.
Това, което никога не сме.

В една съвсем необратима вечер
градът изпрати свойте мъртви в нас.
Те спазиха вечерния си час –
до хоризонт, до раждане и по-далече.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *