Слънце

Защо изгряваш, слънце мое?
Кой ли те чака на тази стара земя?
Но в тихата зора ще заговори
едно сърце, мълчало досега.

Аз чаках дълго, слънце мое
Нощта бе тъмна, спрях да вярвам в теб
Видях и суша, и порои
От студ изгарях и замръзвах в пек.

Къде ме водиш, слънце мое?
Сърце от злато, поглед благ.
Прати ми буря да ме събуди
щом нищо друго не успя.

Народът ми е тромав и небръснат
ръцете му са груби сечива
но в съня му кървят Христовите рани
в окото свети Богородична сълза.

Докога ли ще газим вечната киша –
български участи, въже от тъга
Тук децата не плачат, че душите ги няма –
да заплачеш дори, ти е нужна душа.

Не си отивай, слънце мое,
Не ме оставяй сам с това небе
Не изливай жарава над народ невменяем
погледни го отблизо – не народ, а дете.

Не си отивай, слънце мое,
вземи ме в твойта топла ръка
Дай ми нощите дълги с най-цветните сънища,
дай ми дни – да се смея с най-чистия смях.

Къде ме водиш, слънце мое?

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *