Ехо от Бургас

Изминаха две седмици от „Солените ветрове” на Бургас, а още нося усещането за морски вятър, музика и поезия. Всъщност странно е, че на сцената на „Охлюва” бардовете се появиха за първи път само преди две години, а вече може да се говори за традиция. И това не се отнася толкова до безукорната организация, колкото до хъса, с който бургазлии се захванаха с нелеката мисия да популяризират авторската песен, подета преди години от Гришата, от Милен, от Иван и Живка, от Данчо, от Ивайло, от Митко, от Слави, от бургаските ни приятели… Но макар пътят да е свързан с трудности, нерви и жертви, щом едно дете е порасло читаво, значи родителите са били на ниво, та дори и понякога да е имало вътрешни семейни препирни. Какво да се прави: всичко е единство и борба на противоположности – и ако някой си мисли, че е лесно да реализираш дори само една среща на толкова творци, при това – всеки със своя колорит и позиция, от които не може да се откаже, значи просто не знае за какво става дума. Затова – поклон до земята, скъпи мои приятели, които правите осъществяването на тези приятелски срещи възможни!

Всъщност от първа ръка за Бургас не мога да говоря за втория ден, тъй като още след концерта на Висоцки с Орлин и Евгени хванахме влака за обратно, та да не изпуснем и Софийските вечери на изпятата поезия. Но дори и тези малко часове на „Охлюва” бяха достатъчни, за да ни заредят с енергия, която още не ни е пуснала. За самия авторски концерт няма какво толкова да говоря – който е бил на такива срещи, знае, а който не е бил – ще бъде бомбардиран с информация, но едва ли ще усети атмосферата. Малко или повече, тези срещи си приличат, без значение дали купонът тече в Шумен, Харманли, Несебър… Това, което искам да споделя, е вълнението, което предизвика концертът, посветен на годишнината на Висоцки.

Прекрасно е, че никой не се опитваше да имитира гения, а всеки пееше себе си – своята душа, своя пулс… и всъщност точно това даде плът и кръв на концерта. Не зная защо, но някои се опитват изкуствено да си дерат гласа, но с това ни най-малко не започват да приличат на Володя. Песните му трябва да се пеят честно. Без имитации.

На сцената беше поставен негов портрет – един от най-сполучливите, които съм виждала, но за съжаление не зная кой е авторът на тази толкова жива снимка.

И докато песните на Висоцки огласяха морския бряг, пейките се пълнеха с хора, други оставаха прави…и аз имах чувството, че той наистина е някъде там, с китарата си, с чаша водка, с тъгата си…която носи светлина.

Накрая зазвуча запис с негово изпълнение, а бардовете се качиха на сцената със запалени свещи, за да го почетат.

И точно този миг някак и сега, когато вече са се изтъркулили доста дни, не ме напуска, защото тъкмо тогава усетих истинското докосване…

Светлана Йонкова