Бог да те поживи, Деяне

189304.jpgДълго, почти година отлагах срещата с “Калуня-каля” на Георги Божинов. Така отлагах и срещата с “Възвишение” на Милен Русков – все заради изстраданите си читателски подозрения към високите медийни нива на шум около нови заглавия. По отношение на “новата българска литература” от последните години този шум обикновено ми е носил само разочарования, песимизъм и поредни порции “мрачно нелюбопитство”.

Вчера я прочетох, както се казва в клишето, “на един дъх”. Дъхът беше и малко нещо коледен – 25 декември прекарахме общо взето в четене и тишина. Дъщеря ми се беше заровила в “Повелителят на мухите”, аз – в “Калуня-каля”.

Нещо тайнствено витае около тази книга, нещо провиденциално и отвъдно; нещо дълбоко като жилав корен и в същото време небесно и ефирно като любовта. Дали заради историята на намирането й от Деян Енев (която история ще се превърне, безспорно, в част от историята на самата книга – и от историята на българската литература), дали заради почти едновременното й преоткриване заедно с излизането на “Възвишение”-то, с което книгата се родее в някакви неведоми извънвремеви измерения, дали заради самия текст, отчетлив и ярък като острие на ятаган и като потънало в пръстта ни рало…

Бог да те поживи, Деяне, че преди година спря пред кашона с книги на онази бабичка на пазара. От ръцете на старицата си поел сякаш онзи същия крит от незапомнени времена християнски чеиз, онази потъмняла и проядена от червеи Богородична икона, която помакът Калуньо предаде на любимата си Костанда в книгата.

Тепърва литераторите ще упражняват перата си върху този текст. Тепърва ще се спори кои са жертвите и кои – палачите. Тепърва ще осъзнаваме драмата на прозренията, към които ни води тази книга. Тепърва ще мислим за прошката и покаянието.

Но сега, затваряйки последната страница, си мисля… за кино. Героите са ми още плътни и живи – по-живи и по-истински от нас, живите читатели.

Днес някъде, в някой град или в някое село в Родопите, едно момче или едно момиче чете “Калуня-каля” и може би плаче, без да знае защо. Това момче или това момиче някой ден ще направи най-истинския филм “Калуня-каля” – и помаци, турци, каракачани, цигани, гърци, евреи и българи ще го разпознаят като свой. И може би тогава ще се случим най-после като народ.

Но не още, не още. Няма го режисьорът, той е още дете. Няма ги актьорите, които да изиграят ролите на Калуньо, на Нено, на Костанда и Малката. Трябва да се отече шлаката, да се появят истински хора, които да разберат другите истински хора от книгата. Такъв филм не можем да направим с подобия на жени и пародии на мъже. Не бива.

Но вече имаме книгата и това е много.

 

 

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

1 × one =