Иван Петров
Иван Петров продава зарзават –
на завет – зиме, лятоска – на сянка.
Към два е празен малкият площад,
отдайте чест на неговата дрямка.
И още есен е, ала прехвърча сняг.
Остава само вятър да засвири.
Добре вървят пиперът и лукът,
за зимнина – какво да му придиряш…
Прииждат старците като мухи,
помъкнали млека и пресни вестници.
Присядат. И говорят за съдби,
за пенсии и болести, естествено.
Иван Петров ги слуша и върви
по хребета на младостта си боса,
към спомена за някаква любов
през лятото на шестдесет и осма.
Усмихнато допушва своя фас,
въздъхва бавно, в есента заслушан.
“Животът”, мисли си Иван Петров,
“убива по-добре от всяко пушене”.
Примъква в къщи някакво въже,
ракия с мед в джезвето си припича,
а после пие, докато заспи,
че той е българче. Обича.
И няма ропот, само призори
понякога в просъница усеща,
че малкият живот се търколи,
а трябваше да има още нещо…
А трябваше да бъде по-така…
По истинско и някак си по-чудно.
В снега една забравена пчела
без злоба златни кошери сънува.
Иван Петров се буди от студа.
Треперят некролози по дуварите.
Купете си от него зарзават,
че утре може да не го заварите.
