Да се помолим за Патриарха си

Два вида история се сляха в едно време и минаха през едно и също пространство преди няколко дни. В един кратък миг видяхме как голямата история стана видима и осезаема. И как малката история мина покрай нея без дори да я забележи.

Телевизиите се опитаха да съвместят двете истории в един кадър. Разделиха екраните на две половини. От едната страна – протестиращи хора с усмихнати или гневни лица, размахващи плакати и знамена, устремени по софийските улици към неясната си представа за по-добър живот. От другата страна – пустата част от площада пред Синода, мълчаливата колона от небързащи, облечени в черно хора, съсредоточено крачещи от сградата на БАН към мястото на гласуването, а после мъжете и жените, бавно и методично броящи бюлетините, акуратно подредени в купчинки. Едната част на екрана – шумна, шарена, екзалтирана и целеустремена към идеята си за правда тук, на земята. Другата част – тиха, привидно монотонна, в тъмни тонове, озвучена от църковни песнопения – и също устремена по своему към правдата. Но друга правда, навярно много по-важна за всички нас.

Съвпадането на апогея на протестите срещу монополите, партиите и съсипания живот на българите от поколението на прехода с избора на Патриарх на църквата ни някак срещна тези две правди – малката и голямата, ако ми позволите тази алюзия. Малката правда иска (и сигурно има право да иска) сметка за пропиления си живот; търси справедливост, възмездие и някаква надежда, с която да продължи напред. Голямата правда е част от голямата история – тази, което влиза в учебниците. И не само в учебниците, а в самата тъкан на историята – защото правителствата, протестите, разочарованията и надеждите се въртят и сменят като в калейдоскоп, но повечето от нас ще присъстват на избор на патриарх веднъж или два пъти в живота си. И ще имат съответно възможност да се запитат – откъде дойдохме, къде сме и накъде отиваме? И: кои сме?

Новият патриарх сигурно видя (и вече съвсем сигурно чу) лутащите се протестиращи. (Казвам “лутащи се”, защото траекторията на протестите в центъра на града беше именно такава – непредсказуема и нелогична, като лутане в тъмна гора). Провидението позволи докосването на тези траектории – на новоизбрания патриарх към храма и на лутащата се тълпа около същия храм – може би отново като напомняне. На патриарха – че стадото му е разпиляно, болно, оглушало за думите му, ослепяло за блясъка на митрата му; закопняло за любов, но и озверяло от бедност, вътрешна и външна. Шестващите с плакатите в протестната си траектория чертаеха пък сложни плетеници около храма, без да влязат в него. Или поне да спрат и да притихнат пред него. Разбра ли патриархът знака? Разбраха ли шумните скитници символиката на собствената си траектория?

Не знам. Знам само, че изпитах радост и облекчение от новината за избора на дядо Неофит за Патриарх Български. И позабравеното от известно време желание да се помоля за пастира с молитва за ново начало.

Църквата избра предстоятеля си спокойно и свободно, достойно и – в крайна сметка – мъдро. Бог не допусна църквата Му да стане за посмешище (защото нашите владици, в нерадението си, се бяха погрижили да осигурят и такава възможност). Сякаш ни се даде предусет за това какво е да сме нормални в църквата. И радост ни се даде – спокойна и ведра. Сигурно е било за малко; сигурно – само за да разберем, че я има, че не е илюзия. И да не се отказваме да я търсим, тази радост; да я искаме и да сме готови да я получим. С избора на този Патриарх (който беше един от онези двама или трима сред владиците, от които нямаше да ни е срам) Господ сякаш ни каза: Дерзайте, не съм ви оставил. Не че не сме го знаели с умовете си. Но ни се даде и да го изпитаме със сърцата си, посред разбунените площади и безпътицата на отвърналата се от Христа България.

Първите думи на новия ни патриарх са прости и силни: “Църквата е единство на живота и общение в любовта… За да влезем в съборността на църквата, трябва да се отречем от себе си… Истината е достояние не на един или друг човек, а на цялата Църква. И да прозрем тази истина е възможно само в Църквата, в съборния разум и в съборната любов.” Отвикнали от пулса на същинското богословие на Православието, от прозирните думи на истинската проповед и от богословстващи епископи, навярно ще ни се наложи в началото да напрегнем слух, на наострим сетива и да съживим ума и сърцето си, изпаднали в духовна летаргия. Началото е добро, твърде добро. Не го заслужихме, даде ни се. Ще се даде и на новия патриарх – не според заслугите му, но според неговата и – вярвам в това – според нашата вяра.

Един човек беше написал някъде из Фейсбук: “Молих се за дядо Неофит и той е новият патриарх. Радвам се много.” От това “молих се за патриарха”, от тази закърняла от неупотреба словесна и духовна конструкция, ми се иска да започне някак взаимната ни надежда.

Да се помолим за Патриарха си.

Снимка: Сандра Керелезова

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

sixteen − 9 =