tribute to… Стефан Цанев

Душата ми плаче за храм.

На камъни остри по пътя си стъпих
И бликна от раните кръв – като миро.
Сърцето ми стана елейно кандило,
ръцете ми – свещи,
умът ми – тамян,
всеки поглед – сълза,
всяка дума – молитва.
Душата ми плаче за храм.

Препасах деня си със кожен колан,
Нощта ми безсънна навлече вретище,
Със пепел покайна зората посипах,
В пустиня ридаех
и длани издигах
нагоре, нагоре…
Останах без сили,
а нямам в ръцете си нищо –
ни капчица жива вода,
ни бяло перо от ангел-хранител.
Душата ми чезне по своя олтар –
Кога ли, кога ли ще бъда пречистен?

Душата ми тръпне в предчувствие свято
И ето – събужда ме тайният глас,
След хиляди нощи най-после дочакан.
Угасва в зениците земният сън
И някъде в мене врата се отваря;
Разпятие сочи пътеката родна –
Като птица небесна се връщам дома –
без спомен за грях,
без име,
без болка – и само,
преди да замина, преди да ме няма,
върху тъмния ъгъл
на стара икона
Следа от дъха си със устни оставям.

Душата ми плаче за храм.

Дарение за нов албум на Пламен Сивов

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *