за фондация покров

[дискусия във форум Православие на dir.bg]

N: Бих искал да Ви помоля за един по-конкретен отговор- спрямо вашия опит с фондация Покров – какво е необходимо за да се основе една такава православна фондация (сдружение, организация) днес? Кой според вас би трябвало да стои в основата на такова дружество? Дали трябва да е духовник, или и миряни биха могли да са инициатори?

Формално погледнато, това, което е необходимо, за да се създаде нова организация, е група от единомишленици, които са в състояние да формират обща воля.

Според българското законодателство, няма пречка фондация да се създаде и от един човек, но съгласете се, че това не се връзва особено с философията на «общото дело» на такива организации. Трудно и неоправдано е един човек да се нагърбва с мисионерска/социална/просветителска дейност от името на църквата.

Има две възможни форми, според Закона за юридическите лица с нестопанска цел: фондация или сдружение. Законът разглежда фондациите като имущество, посветено на постигането на определена цел, което се управлява от изрично посочени физически или юридически лица (това последното е много важно, защото открива възможност пред самата църква, или пред нейни структури (митрополии) със статут на юридически лица, да основават фондации. Все още комай нямаме такъв прецедент в България. Но в Сърбия, например, това е практиката – съответната митрополия регистрира фондация, която се управлява от упълномощени от нея лица. Такава фондация има създадена и от Сръбската патриаршия като юридическо лице – казва се «Човеколюбие»).

Другата възможна форма е сдружението. То предполага група физически или юридически лица, обединени от определена цел. Има разлика както в логиката на създаване на фондациите и сдруженията, така и в управлението им. Фондациите се създават с акт на дарение или завещание (защото, както писах, законът ги разглежда като имущество), а сдруженията се създават с учредителен акт, в който се обективира волеизявлението на членовете. Фондацията може да се създаде от един човек, а при сдружението трябва да са поне двама.

Ако трябва да дам съвет (макар че никак не ми се иска; ситуацията навсякъде е строго индивидуална), бих препоръчал там, където има по-многобройна група от хора, които искат да правят нещо, да се регистрират като сдружение – тази форма повече отговаря на идеята за братството. Ако сте по-малко и нямате амбиции да прераснете в голяма организация с членски състав, фондацията е по-подходяща – по-мобилна, гъвкава и управляема като структура.

Нещо за структурата – при сдруженията задължително има Общо събрание на членовете (учредителите) като върховен орган. При фондациите, предвид природата им, такова изискване няма – в повечето случаи те се управляват от Управителен съвет, или еднолично от учредителя. Намеквам, че Общите събрания са много често трудно управляеми, непредсказуеми и неефективни – но това е неизбежно при сдруженията. (за пример: православното младежко движение Св. Евтимий, Патриарх Търновски, загуби две години в обсъждане на устава си на Общи събрания, и в крайна сметка се разпадна).

При всички положения, е необходимо да се свържете с юрист, който да подготви учредителните документи – учредителен акт, устав и т.н. Добре ще е в самата инициативна група да има един юрист, който да се включи активно в работата на бъдещата организация.

След това трябва да прецените дали ще регистрирате организацията си в частна, или в обществена полза. Смисълът от това разделение е да се създадат отделни данъчни и други режими за двата вида (тези с обществена полза би трябвало да имат по-преференциален режим, и съответно – по-засилен обществен контрол). На този етап обаче все още няма никакви конкретни преференции за организациите в обществена полза. Затова и фондация Покров засега е регистрирана като извършваща дейност в частна полза. Внимание – това не означава, че тези организации работят за частния интерес на учредителите си!. Смисълът е, че идеалните цели на организацията са от частен характер и нямат висока степен на обществена значимост. И макар че отвсякъде погледнато, Покров отговаря на критериите за общественополезна дейност, засега не виждаме особена полза от такава регистрация. (но тя може да се промени във всеки един момент, ако обстоятелствата го наложат).

Участието на духовник: това е изцяло въпрос на конкретната ситуация. В идеалния случай инициативата би дошла именно от духовник и той естествено би застанал на ръководното място в организацията (Председател на Управителния съвет при фондациите или Председател на Общото събрание при сдруженията). Но има и много други възможности, съобразени с нашите нерадостни условия. Духовник може да поканите за почетен председател. Според мен, при началото на такава инициатива, задължително трябва да се вземе благословия от епископ, или поне от енорийския свещеник, ако ще правите енорийско братство под формата на фондация или сдружение. Тази благословия трябва да е ясно изразена в писмен вид – не защото има юридически обвързваща сила, а защото ще означава, че този епископ/свещеник застава зад вас. За духовната сила на благословията оставям на някой сведущ да изясни по-добре от мен. Формата на участие на духовника трябва да изберете заедно с него. И той, и вие трябва да сте наясно кой какви ангажименти е в състояние да поеме и едва тогава да взимате формалните решения. Най-важното в случая обаче не е формалното участие на духовника, било и като председател, а функцията на духовния надзор, която не се свежда с членството в организацията на някой свещеник или епископ. При неблагоприятни условия, смятам, една изцяло мирянска група може периодично да посещава за духовно ръководство енорийския си свещеник, някой монах или старец, който да осъществява духовния надзор – да следи групата да не развие някаква паралелна идентичност и учредителите й да не се самозабравят.

Тук ще спомена един типичен български синдром. Много хора смятат, че въпрос на престиж да участват в някоя организация, особено в качеството на председатели. След като организацията се регистрира, и тези хора видят името си в съдебното решение, или когато им се отпечат съответните визитни картички, те решават, че едното тяхно присъствие в тази организация е достатъчно и нищо повече не се очаква от тях. Такива организации бързо погиват, защото всеки мисли, че регистрацията конституира (създава) организацията. Бих посъветвал всички да не бързат с регистрации и обсъждане на устави, ако все още в тяхната енория нищо не се прави и ако очакват новата организация да стартира процеса. Разберете, че организацията е инструмент и нищо друго. Ако няма съдържание, с което да я запълните, новата ви фондация ще си остане само на хартия, подобно на хиляди други такива. Бих препоръчал горещо, преди да създавате нова организация, да сте абсолютно сигурни, че имате нужда точно от това; че нивото на вашата организираност и обема на дейността ви е нараснал дотолкова, че имате нужда вече да се легитимирате пред света.

Истината е, че преди да регистрираме нашата фондация, две години работихме прекрасно като група и липсата на регистрация не ни е попречила ни най-малко. Издавахме бюлетина си, организирахме социална дейност за деца-сираци, изобщо, правехме не малко неща. В един момент нивото на работа нарасна дотам, че наистина възникна необходимост от отделен офис и всичко останало – едва тогава тръгнахме да се регистрираме; по-скоро за да можем да продължим вече започнатото, отколкото с надежда тепърва да започваме нещо ново.

И накрая: не забравяйте за любовта, която трябва да е в дъното на всичко. И за свободата, която ще ви позволи да не се ограничавате от форма, име, време и място. Но понеже не мога да обясня тия неща много добре, припомням ви едно стихотворение на Жак Превер. Вие питате «Как се прави фондация?». Поетът пък би ви отговорил така:

КАК СЕ РИСУВА ПОРТРЕТ НА ПТИЧЕ

Преди всичко нарисувайте клетка
с вратичка открехната.
След това нарисувайте нещо
красиво,
нещо просто,
нещо хубаво,
нещо потребно
за птичето.
Поставете тогава картината срещу дърво
в градина,
гора
или лес.
Зад дървото се скрийте –
без да говорите,
без да мърдате.
Понякога птичето идва веднага,
а понякога дълги години му трябват,
за да дръзне да дойде.
Не е правилно да се отчайвате.
Чакайте,
чакайте даже с години.
Дали то ще дойде веднага
или след време
всъщност няма значение
за успеха на тази картина.
Щом като птичето дойде,
ако дойде изобщо,
запазете дълбоко мълчание.
Изчакайте го да се вмъкне в красивата клетка
и, след като влезе, затворете изкусно вратичката с четка.
А после изтрийте една подир друга и всяка решетка,
но внимателно, без да докоснете птиче перо.
Нарисувайте после дървото,
най-красивото клонче изберете за птичето.
Нарисувайте също зелените листи,
прохладния вятър,
слънчев прах,
шумолене на малки животни в тревата,
сред летния зной.
И чакайте птичето в миг да запее.
Ако то не запее, лош признак това е –
значи, платното е лошо.
Ако запее – тогава добре.
Да се подпишете вече ще има причина.
Изскубнете спокойно и нежно едно от перцата на птичето
и името си напишете на свойта картина.

Жак Превер

N: За да се създаде фондация от рода на „Покров“ е необходимо може би добро управление(или мениджмънт го наречете), както и подкрепа от страна на свещеници, както и неколцина млади ентусиасти , както и известно финансиране …

Какво е необходимо, за да се създаде една организация? Мисля, не трябва да съдите за това от резултата от десетгодишното развитие на фондация Покров. Наистина, днес това е сравнително голяма за нашите мащаби организация (около 30 души работят на пълен щат, имаме около 150 доброволци от цялата страна), но началото не предвещаваше нищо такова. Тогава, през 1994 г., бяхме 6 души – приятели, които заедно влязоха в Православието, заедно откриха вярата и Христа. Сред нас нямаше професионални мениджъри – бяхме: двама юристи, двама философи, един богослов и едно момиче, завършило английска филология. Всички бяхме започнали да си вадим хляба някак си и смятахме фондацията за нещо, което би изпълнило със смисъл свободното ни от работа време.

Финансиране? Имахме доста занижени очаквания и възможности. При учредяването всеки от нас направи дарение от около 10 (десет!) днешни лева – толкова можехме да си позволим. Повече от две години фондацията не е получавала външно финансиране, но това беше благословено време – работехме (и то не всички, може би трима души) изцяло доброволно. Започнахме с това, което нас самите ни вълнуваше най-много – просветата. «Просвета» звучи като мащабна дейност, но за нас тя беше нещо малко и конкретно – искахме да споделим с повече хора текстове, които ни бяха силно впечатлили. Така започнахме да превеждаме откъси от светите отци, съвременно богословие – все неща, които по това време бяха съвсем непознати (или поне ние така смятахме). Двамата юристи, за които стана дума, имаха достъп до компютри (и това беше рядкост тогава) и след края на работния ден всички се събирахме в някой офис, разпределяхме си текстове и почвахме – до след полунощ понякога – да превеждаме и оформяме едно малко бюлетинче (нарекохме го Покров), което копирахме в тираж 1000 на някой ксерокс (плащахме, разбира се, от джобовете си), а после заставахме пред църквите и го раздавахме на хората. Това ни спечели много приятели, но се намериха и хора, които ни обвиниха в каквито грехове се сетите. Имаше свещеници, които късаха бюлетина пред нас, защото сред авторите бяха попаднали на англоезични имена (еп. Калистос Уеър) и смятаха, че сме протестанти. Това отхвърляне от страна на някои столични свещеници преживявахме доста тежко, но не се отказвахме. Понеже бяхме млади във вярата, си представяхме, че хората само като прочетат тия прекрасни текстове, ще ни разцелуват. Много малко думи на подкрепа чухме тогава – хората бяха подозрителни, недоверчиви, направо враждебни към всичко, което се опитваше да внуши някакво по-нормално отношение към вярата; посланието, което излъчвахме – че ако ходиш на църква само да си палиш свещичката, без да разбираш нищо повече, значи имаш проблем – мнозина смятаха за неправославно.

Оттогава всъщност датира и този донякъде спорен «имидж» на фондацията. Наричаха ни «протестанти», «масони», «сектанти», «неоправославни» (и досега не си обяснявам какво значи това последното). «Фондация» тогава (и сега) беше мръсна дума в България (благодарение на «Сапио») и имаше страхотна медийна кампания срещу всички фондации, подета по времето на Жан Виденов. Повече от година не ни разрешаваха да се регистрираме (трябваше специално разрешение от Дирекция по вероизповеданията), въпреки официалната благословия от Сливенския митрополит Иоаникий и очевидната ни православна принадлежност (обявена в Устава и всички вътрешни документи).

Разказвам всичко това, за да илюстрирам, че от самото начало пътят не е бил лесен; че всичко е било надмогване, усилие, съмнение в собствената си състоятелност; изпадали сме и в отчаяние понякога, макар да знаехме, че е голям грях. Били сме много пъти на ръба да се откажем и да се върнем към семейния уют и доходоносните си професии. Но най-много ни тежеше и тревожеше подозрението и недоверието на братята и сестрите от нашата собствена църква. Трябваше да минат три-четири години, за стане ясно, че не правим фондацията за собствена изгода (защото такава нямаше), че зад нас не стои някаква тъмна анти-православна сила, че не сме луди и т.н.

Изобщо, ако решите да се занимавате с някаква организирана дейност в църквата, неизбежно ще се сблъскате с класическия български синдром: да ви обявят или за сметкаджия, който печели добре от организационната си дейност, или за луд. Друга представа и друго обяснение на човешките мотиви комай не е дадено на българина.

За участието на свещениците: не бих дал никаква конкретна рецепта. Прякото участие на свещеници в управлението на такава организация е много желателно, но не винаги е възможно. В нашия случай свещениците от храма Покров Богородичен в София просто застанаха зад нас – благословиха усилията ни и ни защитаваха, доколкото можеха. Опитахме се да ги включим в заседанията на Управителния съвет, но след няколко опита те честно си признаха «Това не е за нас. Подкрепяме ви, но не можем да участваме в самата организация». Мисля, че при такава ситуация е въпрос на силна вътрешна дисциплина участниците в инициативата да не загубят вътрешната си връзка и отговорност пред църквата и личното си общуване със свещенството. В нашия случай това, слава Богу, не се случи – всички ходехме на изповед при тези свещеници и те знаеха много добре какво става във фондацията. Смисъла на участието на свещеници в тези начинания е духовния коректив – и този коректив може да се прояви по много начини; стига и двете страни да имат ясното съзнание, че са заедно в това, което става в енорията.

Фондация, братство, сестричество, сдружение – всичко това са само средства, инструменти. Изкушенията започват от момента, в който някой започне да гледа на тези неща като цел и ценност сама по себе си, извън църквата.

P: Колкото и да е опасно като нож с две остриета, аз виждам евентуален успех на промяна отдолу нагоре, ако има подобни МОЩНИ сдружения като фондация ПОКРОВ. Последната може да внесе една нова струя и даде тон в църковния живот. Ако има още две – три подобни фондации с ясно определени духовни цели, ледът ще се пропука.

P. вярно усеща голямата дилема пред фондацията – от една страна, желанието за положителна промяна в църковната ситуация (желание, което осмисля съществуването на фондацията изобщо), а от друга – абсолютно необходимото за Православието послушание спрямо каноничната йерархия. А както ясно виждаме, именно каноничната йерархия е един от факторите, които обуславят кризата на нашата църква.

Изпадайки в малко сантиментални спомени с десетгодишна давност, ще споделя, че при създаването на фондация Покров, нейните учредители хранеха огромни надежди спрямо епископата и свещенството – разглеждаха тези двете като единствено възможния двигател на църковната промяна у нас. Миряните (сред които бяха и те самите) смятаха за второстепенен фактор – по-скоро иницииращ промяната и полагащ трудове за нейното постигане като пчелите-работнички, дирижирани от по-духовни, по-знаещи и по-високопоставени люде.

Днес нещата ми се виждат обърнати надолу с главата. Епископатът не само не се промени, но започна да се самовъзпроизвежда, клонирайки в по-младото си поколение същите нагласи и стереотипи, които комунистите успешно бяха формирали чрез изкуствен подбор у по-старите. Свещенството се съсредоточи върху новите иновационни форми за лично облагодетелстване, които му предлагаше мътната вода на разкола и безхаберието на църковната администрация. Богословското образование едва помръдва като потопено във формалин изкопаемо от един изгубен свят на оберпрокурора Победоносцев, кадети, юнкери, елейни витиеватости и късно-немски пиетизъм.

Единствено миряните сякаш запазват динамизма на една здрава църковност. Но като всеки жив организъм, динамиката носи и победи, и разочарования – и преки попадения, и много пропуски. Нашите миряни се движат по духовния път опипом, светейки си повече с лошо преведени книги, отколкото с духовните наставления на някой старец до тях.

Работата ми във фондация Покров ме срещна със стотици, може би хиляди хора от “православните среди” у нас през последните десет години. Научих неща за свещеници, монаси, миряни и епископи, които никога не бих желал да научавам. Видях обратната страна на Луната, скелета в гардероба, лекето под мишницата. И ако бях 18-20 годишен, когато това лошо знание ми се изсипа на главата, сигурно вече нямаше да съм в Църквата. Но, слава Богу, заедно с катрана Бог ми даде да вкуся и от меда. Защото пред очите ми църквата се съзиждаше – плахо, неубедително, с много трагикомични моменти – но днес гледам на нея по един съвсем друг начин – като едно непрекъснато Ставане, в което, надявам се, и аз съм участвал според мярата си.

Ние пълзим като насекоми по тялото на нещо неимоверно по-голямо от нас и съшиваме жалките си квалификации за него въз основа на оскъдните впечатления, събрани от мъничките си пипалца и крачка, обработени в микроскопичните ни мозъчета и душици. Няма човек, колкото и извисен духовно и интелектуално, който да може да обхване църквата в нейните страховити измерения. Пълзим по нокътя на тялото, усещаме под себе си хлад, опитваме се да копаем – и когато ударим на нещо твърдо и студено, заключаваме – Църквата е мъртва! А някъде под нас, встрани от нас може би тупти едно огромно сърце, работят мишци, тичат крака, дишат дробове – всичко това остава извън нашето съзнание.

През последните години на десетки места видях как енории се събуждат за нов живот. Някъде двигател на този процес бяха свещениците, Бог да ги поживи!; някъде – миряните, почти никъде – епископите; но аз ще кажа – истинският двигател е бил Духът Свети, Който диша, където Си иска.

S: Каквото и да си говорим, в основата на някое общество е редно да стои свещеник – организатор, вдъхновител или както искате го наречете…

Абсолютно съм съгласен с първото изречение, само с това уточнение, че формата на свещеническото участие може да бъде най-разнообразна – не винаги на председателското място в «обществото», но ключова роля свещениците могат да играят по много други начини.

За библейските курсове – в нашия храм имаме такива. Те се водят от богослови, но на тях задължително присъства свещеник – не само за да следи за възможни «съблазни» и отклонения, а защото участниците в курсовете имат много практически въпроси, произтичащи от преподаваната материя – духовни въпроси, на които богословите не могат да отговорят. Изобщо, страхът от догматични отклонения и богословски «съблазни» не бива да ни спира от това да говорим и защитаваме вярата си. Не забравяйте също така, че участието на свещеник в тези разговори НЕ Е ГАРАНЦИЯ, че такива отклонения няма да се случат. Вижте какво стана в «Св. Атанасий» във Варна – там «съблазънта» тръгна именно от свещеника, не от миряните.

T: „Покров“ в началото тръгна плахо, намаше и средства и изглежда беше много зависим от Синода, защото го защитаваше години наред, въпреки явните икуменически забежки. Когато укрепна финансово, веднага си позволи да го критикува и то доста остро…

Съжалявам, Т., но както обикновено, ми е трудно да се съглася с тебе 🙂 «Покров» в началото тръгна не плахо, а много смело – защото почти всички бяха срещу тях – освен ако под «плахо» нямаш предвид «в малки мащаби» – но това е естествено за всяка прохождаща организация.

Защитавахме Синода (и продължаваме да го защитаваме) не самоцелно, а единствено отразявайки несъстоятелните нападки срещу каноничното ръководство, произтичащи от нецърковни източници. Защитата ни беше по повод на разкола и претенциите за каноничност на Пименовата група. В същото време никога не сме си спестявали критиката срещу същия Синод, когато сме вярвали, че има проблем, който трябва да бъде назован. И тази политика на фондацията никога е нямала нещо общо с финансовото укрепване. Ако разгърнеш първите броеве на «Мирна» (по времето, когато Покров беше малка и незначителна), ще видиш, че в един и същи брой излизахме с текстове, които защитаваха ръководството на църквата от нападките на разколниците, медиите и политиците, и същевременно критикувахме всичко, което смятахме че трябва да се критикува.

За «явните икуменически забежки» ще си затворя очите и ще го припиша на липсата ти на осведоменост. Тези, които са следили нашите публикации, сигурно си спомнят, че нееднократно сме се разграничавали от икуменическото движение и неговата идеология – в статии, отворени писма и други.

П.: Евангелизация се прави с пари. Дори с много пари.

…добре, че апостолите не споделяха този възглед.

Т: Все пак трябват малко пари и много труд, защото не можем да правим чудеса. Не сме като Апостолите, но можем да бъдем апостоли с малка буква. Вие сте били цели 6 човека, а аз съм почти сам и нямам дори собствен дом. Какви са възможностите на фондация „Покров“ за работа с провинцията?

С риск да се повторя: твърдо вярвам, че в мига, в който решим, че парите са някакъв фактор, стъпваме на погрешна основа. «Търсете първом Царството Божие, а всичко останало ще ви се придаде» – много често забравяме това. Нашият опит беше поне такъв – никакви пари в началото; и никакви изгледи за пари; вижте, просто не мислехме за пари тогава и не препоръчвам на никого да започва с мисъл за парите. За броя на хората: формално наистина бяхме 6 човека, но в началото активно участваха двама-трима. Никой от нас нямаше собствен дом през 1994 – всички живеехме по квартири. И изобщо – какво си доказваме? Тимотей, постоянно имам чувството, че предварително търсиш някаква външна причина за бъдещ неуспех. Мисля, това няма да даде добър плод.

За работата в провинцията – нямаме офиси в страната и не предвиждаме да откриваме такива. Защото твърдо вярваме, че има смисъл да се подкрепят идеи, проекти и начинания, започнати от местни православни. Една софийска фондация да активизира енорийския живот в Свищов – това ни се струва налудничаво и комсомолско. НО: ако бъдем потърсени от вече осъзнала се група от провинцията, бихме направили всичко възможно, за да им помогнем – и организационно, и финансово, и с литература – изобщо, от каквото имат нужда.

C: Група християни решили да посетят дом за сираци и да зарадват децата с лакомства. Останали са много изненадани, че децата изобщо на са се впечатлили от подаръците. Те поискали ласка и внимание и се зарадвали повече на посетителите.

Тази изненада на групата християни идва да покаже, че истинската дякония (църковна социална дейност) няма нищо общо с натруфените показни жестове, които жените на политиците са свикнали да правят около празниците. И християните трябва много да внимават да не изпадат в същата лицемерна ситуация. Ако тези християни си бяха направили труда да отидат в този дом предварително, да се запознаят с децата и да прекарат някакво време с тях като с личности, такова недоразумение нямаше да има и нямаше да има изненадани.

В нашата работа с деца-сираци неведнъж сме се натъквали на жалките резултати от подобни ентусиазирани посещения. Веднъж в дома, с който работим, бяха ходили от една от големите политически фондации, за да «зарадват» децата с лакомства, без да си дадат елементарна сметка за някои неща. След десетките изядни шоколади и бонбони, много деца имаха разстройство, а поради факта, че в този дом четките за зъби са непознати, две седмици след «сладкото» посещение децата зверски ги боляха зъби и трябваше да организираме посещение на зъболекар.

Да, децата имат нужда от ласка. Но ласката предполага личен контакт, а личният контакт предполага отговорност, както всяка истинска любов. Ако не сте в състояние да поемете такава отговорност, по-добре не се заемайте.

P: Любопитен съм да узная голямата тайна как фондацията Ви е по-богата от БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

П. отново изразява скепсиса си по отношение на фондациите изобщо и на фондация Покров Богородичен в частност. Макар че опорните точки на неговата критика от преди известно време остават същите, виждам и някои нови моменти, на които ми се ще да се спра по-обстойно.

Желанието на П. да съзре някаква зловеща тайнственост в дейността на фондацията (и особено около източниците на нейното финансиране) е толкова дълбоко и упорито, че на моменти ми се струва ирационално. За каква тайна може да става въпрос, когато ВСИЧКИ аспекти на финансирането на ФПБ (Фондация Покров Богородичен) от самото й създаване са били винаги напълно прозрачни и ръководството на фондацията е правило всичко възможно да направи тази информация достояние на колкото може по-широка аудитория? В сайта на фондацията винаги са били публикувани пълните годишни отчети; такива отчети са публикувани дори в Църковен вестник, включително и информация за заплатите във фондацията! Списъкът с дарителите на фондацията (организации, фирми и физически лица) също може да бъде прочетен и Интернет от всеки, който се интересува.

Ако П. наистина беше любопитен да узнае “тайните” на фондационното благополучие, лесно щеше да разбере, че всъщност никакви тайни няма. В приведения негов цитат има едно твърдение и един въпрос. Твърдението е, че фондацията е по-богата от БПЦ. За да можем да сравним две неща, трябва да имаме информация за параметрите, по които ще ги сравняваме. Бюджетът на ФПБ е ясен и достъпен (за ваша информация, той се движи между 500 и 800 000 лв на година). Но имаме ли информация за бюджета на БПЦ? Аз – не. Тогава, какво собствено сравнява П.?

А по въпроса КАК – мисля, че вече отговорих.

P: Техниката Ви ще възроди ли духовността? Ще спомогне ли да се прекрати поруганието с Божията благодат не от жидо-масоните а самата иерархия? Имам предвид, че докато Вие оборудвате Синода, последният се гордее с манастирите си РЕСТОРАНТИ. И Вие ли съдействувате да се подмени останалата нищожност от духовност в България с кощунствени ценности?

Ако бяхме се опитали да превърнем някой манастир в ресторант, навярно гневът ти щеше да има някакво оправдание. Какво от нашите дейности те навежда на мисълта, че имаме отношение към този процес? И защо ни вменяваш мисълта, че техниката може да възроди духовността? Техниката е инструмент и може да се използва и за глупости, но изборът за това е на този, който я ползва. Компютрите, които даряваме, се надяваме (и се молим) да бъдат използвани за полезни за Църквата цели. А дали това ще стане – зависи от Синода, не от нас.

P: Не разбирам как фондацията е станала толкова бързо свръх богата.

Ако не можеш да си представиш как една нестопанска организация за десет години упорит труд (който се вижда по резултатите) може да достигне ниво на годишния си бюджет 800 000 лв, значи просто не познаваш тази област. В това няма нищо страшно – човек не може да е компетентен по всичко. Но да заклеймяваш нещо, което не разбираш – трудно ми е да го приема.

P: Защо Църквата трябва да приема дарението, вместо самата тя – Църквата да би помислила да прави такива.

Този въпрос не е от нашата компетенция и определено е извън нашата отговорност. Ние се изправяме пред простия факт на една явна нужда и пред факта, че поради някакви причини Църквата НЕ ПРАВИ ТАКИВА ДАРЕНИЯ. Причините са извън нас, но ни се дава възможност да помогнем. Лично аз нямам нужда от повече разсъждения.

P: Самите покровци с големия си ОМОФОР не се ли запитват къде отиват многото пари на ЦЪРКВАТА?

…И какво, ако сме се запитвали? Запитвахме се в началото, когато мислехме повече за това какво трябва да направи църквата за нас (и за всички). Когато започнахме да се питаме какво НИЕ МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ ЗА ЦЪРКВАТА, тези въпроси някак си спряха да ни вълнуват толкова.

P: Как една фондацийка се оказва по-богата от БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА?

Всъщност, целият патос на недоумението ти може да бъде сведен до три неща:

1. Защо фондацията е толкова богата?
2. Защо Църквата, която има пари, не прави нещата, които прави фондацията?
3. Откъде са парите на фондацията и не взимате ли случайно пари от неправославни?

На първия въпрос: фондацията НЕ Е ТОЛКОВА БОГАТА. Годишният й бюджет е сравним с бюджета на един-единствен храм в по-голям град. Проблемът е, че фондацията използва средствата си по полезен за Църквата начин, а тези, които отговарят за парите на самата Църква, нехаят за истинските й духовни нужди. Ако една “фондацийка”, както презрително я нарича Прокимен, може да направи толкова много с пари, колкото бюджета на един-единствен храм, то какво ли би станало, ако Църквата започне целенасочена и обмислена политика в областта на социалното дело, просветата? Но, от друга страна, ако Църквата не прави това, каква е нашата отговорност?

Истината е, че фондацията беше създадена ИМЕННО ЗАЩОТО ръководството на Църквата абдикира от задълженията на служението си. Ако Църквата имаше МИНИМАЛНО желание да работи в тези области, едва ли щеше да има нужда от ФПБ и от други като нея. И навярно когато един ден, дай Боже, Църквата си стъпи на краката (в духовен повече отколкото в материален план), нуждата от тези фондации просто ще отпадне. И между другото, предвиждайки молитвено подобно развитие, в устава на фондацията сме включили специални разпоредби цялото й имущество да бъде прехвърлено на БПЦ при настъпването на определени условия.

На втория въпрос: аз самият не съм спрял да си го задавам. Но не искам този въпрос 1) да ме води към осъждение и 2) да ми пречи аз самия да работя за една по-нормална църковна ситуация.

На третия въпрос: парите са от много места – и от България, и от чужбина. За всеки лев подаваме проекти, някои от които се одобряват, други се отхвърлят. Получаваме пари от разнородни източници, но не сме “всеядни” – отказвали сме предложения за дарения, ако са били от неприемливи места. Да, пари са идвали и от протестантски, и от католически източници. И от православни. И все още смятам, че ако някоя възрастна благочестива женица от провинциална лутеранска общност в Германия, например, пожелае да дари скромната си лепта, която да бъде използвана за православно възпитание на деца-сираци, не ми е необходимо да я занимавам с проблема за филиоквето и разделението от 1049 г. Нито пък тя очаква от нас да станем лутерани, или пък да се молим заедно. И досега не съм чул аргумент срещу приемането на такива дарения – дори и от най-яростните анти-икуменисти. Интересно е също, че познавам такива анти-икуменисти на ръководни позиции в Църквата, които се гнусят от лутеранското евро, но нямат нищо против изцапания с кръв мафиотски лев или долар.

P: Можете ли Вие като предполагаем бизнесмен или собственик на предприятие, да предположим, да спонсорирате ПРАВИТЕЛСТВОТО?

Тук има нужда от много важно уточнение. Когато братя Евлоги и Христо Георгиеви строят Софийския Университет, ПРАВИТЕЛСТВОТО ли са финансирали, или българската държава и общество?

Когато даряваме на Църквата, даряваме именно на Църквата, на онази Църква, която е отвъд и над самите епископи, синоди и т.н. За слава Божия също може да се дарява, П. Решили сме да даряваме не ЗАРАДИ, а ВЪПРЕКИ епископата. Лични подаръци на епископи никога не сме правили и няма да правим.

P: Колкото и да е благородно делото на ПОКРОВ, за мен това не е нормално явление.

Да, прав си. Но ненормалността не е при нас 🙂 (ако и да сме недостойни грешници, всички до един). Лекарството не е болестта и не е виновно за нея. А Лекарят – сам знаеш Кой е. Просто Той може би използва тебе за безпощаден диагностик, а такива като нас – за лекарство. Но и ти, и ние сме недостойни инструменти в ръцете Му.